Американски учен предлага най-сетне да се признае, че науката не е способна да отговори на всички въпроси, които си задаваме.
На пръв поглед будизмът и науката са братя близнаци – те се стремят към познание на фундаментални истини за света и човека и провъзгласяват емпиричен подход.
Но не по-малко очевидни са и дълбоките различия – будизмът е субективен (никой няма да медитира заради теб), редица от неговите положения са ненаучни (реинкарнацията, например), докато науката изисква проверка на знанията и вдига рамене пред проблема за квантификацията на личния опит (да си спомним копието, счупено пред проблема на съзнанието). Като цяло може да се каже така: науката търси обективно знание, а будизмът се интересува на първо място от етичните рамки на неговото приложение.
Впрочем в книгата „Будистска биология“ американският еволюционен психолог Дейвид Бараш концентрира вниманието не върху различията, а върху сходствата. Неговата цел е да помогне на будизма да направи за биологията това, което вече е направил за невробиологията, физиката и психологията. Според учения будизмът и науката са прожектори, осветяващи един и същи предмет от различни страни.
Авторът посочва три точки на съприкосновение. Първо, въпросът за личността. Будизмът смята представата за постоянството на „Аз“ за илюзия и много изследователи, изучаващи мозъка и поведението, са съгласни с това. Бараш превежда будисткия постулат на езика на науката по следния начин: човекът е продукт на унаследени гени и биологични процеси.
Второ, не е необходимо да си учен, за да признаеш правотата на будисткото твърдение, че всичко е преходно – ние се раждаме и умираме, органичният материал постоянно се преработва, дори гените мутират.
Трето, будизмът подчертава, че няма независими същности, всичко е обусловено. Този принцип например лежи в основата на екологията – организмите се определят от околната среда и на свой ред те също я определят.
„Паяжината хранителни отношения, която обединява мишката, жълъда и гъботворката, не само описва кой кого изяжда, но и определя самия начин на съществуване на тези организми“, пише Бараш. Не е чудно, че будизмът е станал най-сериозният съюзник на природозащитниците в сравнение с другите религии.
Всичко това навежда автора на мисълта, че сливането на будизма и науката би могло да отговори на един от най-проклетите философски въпроси – за смисъла на човешкото съществуване. Има ли нещо зад пределите на генетичната обусловеност, извън грубия биологичен факт?…
През 1973 г. американският психиатър Ърнест Бекер в книгата „Отрицанието на смъртта“ нарекъл това „ужасна дилема“ на човечеството. Човекът, пише той, повтаряйки много и много мислители, осъзнава своята удивителна уникалност. И въпреки това той ляга в земята, за да изгние и изчезне глупаво и сляпо завинаги.
Бараш предлага да се слеят някои аспекти на биологията, будизма и екзистенциализма в нещо от рода на манифест на принципите на новия живот. Всъщност той прави извод, че науката не е способна да проясни всички аспекти на човешкото естество, затова в търсенето на отговор на основния въпрос „Как да живеем“ се налага да прибягваме към трансцеденталния дискурс.
Едва ли грамотният философ ще открие нещо ново за себе си в тази работа, но книгата може да отвори очите на учените за много неща.
