Продължителното потапяне в художествената реалност произвежда дългосрочно въздействие върху мозъка. Измененията в някои от неговите участъци, провокирани от четенето на романи, остават с нас дори когато вече сме оставили книгата.
Вече знаем, че благодарение на пластичността мозъкът може да се адаптира към текущите задачи, особено ако тези задачи се повтарят много пъти – невронните мрежи се престрояват така, че да действат колкото се може по-ефективно. Но пластичността на мозъка сработва не само при усъвършенстване на професионалните навици – силни впечатления също могат в буквален смисъл да оставят своята следа в мозъка.
Смята се например, че силният, постоянен стрес в ранна възраст, когато мозъкът е особено пластичен, е способен да се отрази на зрели години. Тоест известната психологическа концепция за това, че детските впечатления ни се отразяват за цял живот, постепенно се сдобиват с невробиологични доказателства.
Но стресовете и повтарящите се професионални задачи са доста очевидни стимули, така че в края на краищата изследователите се замислили могат ли да влияят на функционирането и структурата на мозъка някакви по-тънки и сложни дразнители.
Ясно е, че едни от най-изострените и сложни се отнасят към естетичната сфера. Иначе казано, въздействието на изящните изкуства (в най-широк смисъл) върху човека винаги е вълнувало учените и философите. Ето, например не толкова отдавна психолозите са изяснили, че четенето на високохудожествена литература допринася за емпатията.
Тук можем да кажем, че остава само да дочакаме невробиолозите с тяхната всемогъща функционална магнитно-резонансна томография, но и невробиолозите относително отдавна се интересуват от такива експерименти, които позволяват да се разбере как естетичните преживявания влияят на работата на мозъка. Вече е ясно, че при четене в мозъка се активират специални участъци, а реакцията на прозата се отличава от реакцията на поезията.
Но в повечето такива изследвания става дума за краткотраен ефект от четенето, ограничен от малката форма на произведението. Изследователите от университета „Емори” (САЩ) искали да изяснят остават ли в мозъка такива дългосрочни следи след дълго, непрекъснато четене.
Речено-сторено. Грегъри Бърнс и колегите му поканили 21 доброволци да участват в експеримент и ги накарали в продължение на 9 дни да четат романа на Робърт Харис „Помпей”. Съдейки по описанието, сюжетът в книгата е доста разпространен – главният герой предчувства опасност и се опитва да предупреди другите, които не я виждат (става дума за изригването на Везувий), всичко това е скрепено, както си му е редът, от любовен сюжет.
Впрочем самите изследователи обясняват избора на „силни повествователни книги”, в които има драматизъм, напрежение и пр. Така или иначе, доброволците всеки ден ходели в лабораторията, където сканирали мозъка им, след което им давали да прочетат 30 страници от романа. Участниците в експеримента също били приканени да четат вечер, а на следващата сутрин ги проверявали дали са „усвоили” поредната порция. Самото сканиране преминавало без четене, тоест мозъкът в това време не бил зает.
Както пишат изследователите в Brain Connectivity, редовното четене усилвало невронните връзки в левия темпорален дял на мозъка, участващ в анализа на езика. Изследователите отбелязват, че засилването на тази зона се наблюдавало също в спокойно състояние, на следващата сутрин след вечерното общуване с романа и преди сутрешния сеанс на четене. Авторите сравняват това с мускулната памет, когато към мускулите се връща старата сила, дори ако човек дълго не се е тренирал.
Освен това при читателите се отбелязва засилване на първичната сензомоторна област, която отговаря за усещането на собственото тяло. Известно е, че сензомоторната кора може да се активира не само при реални движения, но и под въздействието на въображението – тоест когато ние мислим например за разходка с велосипед.
В случая с романите, както смятат изследователите, е настъпило вглъбяване на читателите в героя и действията на древния римлянин накарали именно сензомоторната кора да реагира. Получава се, че изразът „да се почувстваш в чужда кожа” в този случай не е такава фигура на речта, както може да изглежда – мозъкът наистина може да „влезе в кожата” на измисления герой.
И което е особено важно – всички тези мозъчни изменения се съхранили дори пет дни след като романът бил дочетен докрай. А това е еднозначно свидетелство в полза на дълготрайното действие на четенето върху мозъка.
Колко дълго трае „ефектът на романа”, все още е загадка, както и ще окаже ли такова влияние върху мозъка книга с други характеристики – например без обилие от сюжетни обрати, но с наситен „вътрешен живот” на героя.
