Да поговориш с интелигентния човек в себе си

Когато хората разказват за потока на съзнанието, много често използват такива изрази, каквито употребява вътрешната им реч, вътрешният глас, вътрешният монолог или диалог, вербалното мислене.

Философията отдавна се интересува от връзката между езика и мисленето, дойде време и науката да му обърне внимание. Невробиолозите започват да разбират как в мозъка се създава опитът и неговите субективни качества (в случая звукът) и каква роля в тези процеси играят самоконтролът и самосъзнанието.

Лев Семьонович Виготски (1896–1934), когото руснаците наричат „Моцарт на психологията”, като наблюдавал как децата разговарят сами със себе си по време на игра, предположил, че това е продължение на лично ниво на социалния диалог с родителите и възпитателите. Когато порасне, човек млъква, но беседите със самия себе си не си отиват, а се трансформират във вътрешна реч.

Ако това наистина е така и вътрешната реч се развива от социалното взаимодействие, тя трябва да има характера на диалог, тоест да представлява обмен на различни гледни точки.

Когато преминава във вътрешния свят, речта претърпява редица изменения – например редуцира се. Чувайки през нощта силен звук, вие не си казвате: „Котката е обърнала тенджерата.” Достатъчно е да си кажете: „Котката.” Това изказване съдържа за вас цялата необходима информация.

Поради Желязната завеса учението на Виготски дълго време не било известно на Запада, а когато чуждите специалисти накрая успели по достойнство да оценят приноса на този човек в психологията, не се оказало толкова лесно да проверят концепцията му на практика. Едва през 2011 г. Чарлз Фернихаф и Саймън Макарти-Джоунс от университета в Дърам (Великобритания) открили, че при 60% от запитаните, по собствените им признания,вътрешният диалог протича подобно на разговора между двама души.

Психологическите изследвания, основани на самовъзприятие, имат своите ограничения – хората невинаги могат да си спомнят и адекватно да опишат вътрешния опит, който често протича несъзнателно. Затова психологът Ръсел Харлбърт от университета на Невада разработил друг метод. Участниците в неговия експеримент преминават специална подготовка, по време на която максимално подробно описват собствените си преживявания в отговор на случайни звукови сигнали. Изследванията показали, че ходът на мислите се разгръща по-бързо, отколкото позволяват обстоятелствата.

Ако Виготски е прав и вътрешният диалог е производна от обикновената реч, то те трябва да се пораждат от едни и същи невронни мрежи. Действително функционалната магнитно-резонансна томография позволила да се свърже вътрешната реч с лявата долна предна гънка, включително с речевия център на Брок, който играе важна роля в обикновената реч.

Но въпросът за това, как се пресичат вътрешната и външната реч, остава спорен. Някои смятат, че вътрешният диалог е обикновена реч, само че без артикулация – мозъкът планира произнесените фрази, но в последния момент се отказва да даде команда на мускулите. Ако е така, то нашият вътрешен глас трябва да има същия тон, тембър и акцент, както и обичайната ни реч.

Но стига толкова за свойствата на вътрешния глас. Каква е неговата функция? Виготски смятал, че това е психологически инструмент, който трансформира проблема в решение точно по същия начин, както отвертката изпълнява задачата по сглобяване. Ако се преведат мислите в думи, те стават „по-осезаеми”, с тях се работи по-лесно. Възможно е също вербалното мислене да играе ролята на универсален език на мозъка.

Едно от предсказанията на Виготски гласи, че обръщането към себе си и вътрешната реч ни позволява да контролираме собственото си поведение, да насочваме нашите действия с помощта на думите. И ако е така, то „авария” в системата, отговорна за вътрешния диалог, трябва да усложни решаването на задачите, които изискват планиране и самоконтрол.

За проверка на тази хипотеза e използван методът на артикулационното потискане – участници в експеримент произнасяли постоянно на всеослушание някакви думи и едновременно се опитвали да изпълняват някаква задача. Джейн Линдстоун от университета в Даръм наблюдавала деца на възраст от 7 до 10 години, които изпълнявали тест, наречен „Лондонската кула“ – трябвало да преместят цветни топки между три пръчки с различна дължина, за да повторят зададения шаблон.

Децата, които произнасяли думи, се справяли със сложното задание, изискващо да планират своите действия, по-зле, отколкото с прости ритмични потропвания с крак. Аналогични резултати от експерименти с възрастни хора получили Алекса Тулет и Михаел Инцлихт от университета в Торонто, които прибегнали към класически тест: ако на екрана се появи жълт квадрат, трябвало да се натисне бутонче, а ако се появи лилав – да не се прави нищо. По време на артикулирането доброволците се справяли с тази задача по-лошо, отколкото с тестовете за пространствено мислене. Всичко това говори, че липсата на вътрешен диалог наистина затруднява самоконтрола.

И така, вътрешният глас играе много важна роля в регулирането на поведението. Но това все още не е всичко. Наблюденията на деца, които си говорят сами (а тези беседи са предшественик на вътрешната реч според Виготски), показали, че те често имат емоционална и мотивационна окраска. Две трети от доброволците признали на Фернихаф и Макартни-Джоунс, че вътрешният глас оценява поведението им или ги мотивира.

Вътрешната реч вероятно ни помага да се осъзнаваме като личности. Някои философи подозират, че осведомеността за вътрешната реч е необходима за разбирането на нашите собствени психически процеси – психолозите наричат това „метапознание”. Децата започват да осъзнават вътрешната реч на около четири години, макар че не е сигурно, че това отразява неспособността им да се замислят за мислителните си процеси или отсъствието на вътрешен диалог преди тази възраст.

Алън Морън от университета „Маунт Роял“ (Канада) твърди, че хората с развита вътрешна реч по-добре разбират себе си. „Вътрешният диалог ни позволява да анализираме емоциите, мотивите, мислите и поведението си – казва ученият. – Това влиза в плана на осъзнаването на това, което обикновено остава в сферата на несъзнателното.”

Макар че събирането на доказателства още не е приключило, може да се направи предварителният извод, че вътрешните гласове играят важна роля в много когнитивни процеси.

Разбира се, обърнете внимание на следното. Глухите, които общуват помежду си на езика на жестовете, разговарят със себе си точно по такъв начин. Аутистите, които имат проблеми с вербалното общуване, очевидно не използват вътрешната реч за решаване на задачи за планиране, но прибягват до нея за укрепване на кратковременната памет. Ако се повредят речевите центрове на мозъка, заедно с обикновената ще изчезне и вътрешната реч. Неврофизиологът Джил Болт Тейлър съобщава за отсъствието на самосъзнание след инсулт от такъв тип.

Вътрешният глас си има и тъмна страна. Когато се притесняваме, често размишляваме вербално, ускорявайки махалото на тревогите и депресиите от това, че съхраняваме в главата си мисли, от които би следвало да се избавим. Психически болните хора (особено шизофрениците) и дори малък процент здрави хора чуват гласове, когато няма никой близо до тях. Халюцинациите от подобен род остават загадка, тъй като когнитивната и невронна база все още са зле изучени. Една от популярните хипотези гласи, че това е резултат от вътрешната реч, която човек не приема за своя собствена. Така се ражда и историята за визитата на извънземни и обитателите на паралелни светове.

Тази гледна точка вече има доста доказателства. Учените обърнали внимание, че по време на слушането на „чужди” гласове се забелязва малка артикулация. Такива хора се лекуват с потискане на непроизволната активация на мускулите на речевия апарат (например със слушане на музика) и наистина гласовете си отиват. От друга страна, се шири разбирането, че такива гласове са спомени (често шифровани) за някакви важни събития в живота на човека (обикновено носещи психическа травма), а след това те не трябва да се потискат, а да се вслушваме в тях.

Но вече няма никакво съмнение, че вътрешният диалог и за здравите хора е ключ към разбирането на свойствата на човешкото мислене.

Източник: NewScientist