Хората правим странни неща.
Понякога дори не разбираме колко странно се държим, докато не спрем и не се погледнем отстрани.
Така че напълно естествено е да си зададем въпроса: защо правим странни неща и какво стои зад такова поведение?
Нежелание да сменим рулото с тоалетна хартия
В списъка с трудни неща, които ни се налага да правим ежедневно, смяната на свършилата ролка тоалетна хартия ще заема последно място.
Но по някакви причини на мнозина от нас е тежко да изпълнят тази проста процедура. Защо? Според психолози причината не е в нашия мързел, а в това, че замяната на ролката не ни предлага никакво вътрешно удовлетворение за усилията.
Изглежда, домашните грижи, такива като изхвърлянето на боклука и миенето на чиниите, са почти толкова скучни и за тях също нямаме особена мотивация, но те поне ни носят вътрешно удовлетворени, защото след изпълняването им вкъщи престава да вони и няма да си завъдим „друга цивилизация“.
Психолозите казват, че истински мотивиращата човека задача трябва да включва три елемента: компетентност, самостоятелност и роднински връзки.
Тежката работа трябва да е достатъчно сложна, за де почувстваме компетентни, когато я свършим. Още е необходимо да усещаме, еч имаме определен контрол над това, което правим. Плюс че тази работа трябва да ни дава усещането, че изпълнявайки я, ние ще подобрим отношенията си с близките.
Желание да „изядем“ мили неща
Всеки път когато наблизо се появи детенце, някой все ще му каже (задължително на висок глас), че ще го „изяде“, ще го „хапне за пръста“ или някоя друга част на тялото. Подобни разговори възникват също, когато видим кученце или нещо друго, толкова мило.
Откъде се появява желанието на шега да „ядем“ мили неща? Учените имат две теории. Първата се състои в това, че мозъчният център, отговарящ за удоволствието, в моменти на умиление се „затваря“.
Когато хората (и особено жените) видят новородено дете, те получават прилив на допамин, който възниква например, когато човек си е хапнал вкусно. Това налагане на смисли един върху друг предизвиква у нас подсъзнателно желание да поставим милата вещ в устата си.
Друга теория гласи, че хапаниците са такава форма на игра, която се наблюдава у много бозайници и че това е проява на нашата животинска страна. Много животни леко се хапят и на шега се борят помежду си. Все още е неясно защо те правят това – за усъвършенстване на бойни умения, за подобряване на двигателната координация или просто за удоволствие.
Неуместен смях
Мнозина от нас са склонни да се смеят в напълно неподходящи моменти – например, когато видим, че някой е паднал или е сгрешил, или когато предаваме лоши новини.
И макар прекрасно да знаем, че няма нищо смешно в смъртта на бабата, случва се с всички сили да сдържаме пристъпите на кикот на нейното погребение. Смехът в подобни ситуации изобщо не се вписва в социалните стандарти, но такова нещо се случва често и то си има причина.
Когато се смеем в тържествена обстановка, това не значи, че сме безсърдечни и не уважаваме околните. Вероятно това е признак, че нашето тяло под влиянието на огромния емоционален стрес използва смеха за сваляне на напрежението и дискомфорта.
А хихикането, което издаваме, когато някой падне или по друг начин си причини болка, се явява еволюционна функция, която дава на племето да разбере, че макар човекът да е смутен или леко да е сгрешил, няма сериозни основания за тревога.
Като цяло смехът рядко бива реакция на нещо „законно забавно“. Невробиологът Софи Скот казва, че смехът най-често се използва в качеството на метод за социално обединение, за да даде на хората да знаят, че ги харесваме, че сме съгласни с тях или че се намираме в една социална група с тях.
Влечение към психопати
Мнозина са привлечени от ужасни неща, особено психопати. Нощните тв програми са пълни с откачени убийци и по някакви причини те са ни интересни. Какво предизвиква нашия интерес към най-отвратителните представители на човечеството?
Има три теории, които се опитват да обяснят тази натрапчива идея. Първата се състои в това, че наблюдението на психопати ни позволява временно да се откъснем от „примерния“ си живот и да си представим себе си на мястото на този, който мисли само за себе си и не прави нищо от това, което ежедневно правим ние – например не се вълнува за справедливостта или за чувствата на околните.
Втората теория гласи, че психопатите са разновидност на хищниците и когато слушаме за тях, това ни връща към основите на нашето съществуване, там, където винаги има ловец и жертва. Историите за хищници в човешки облик ни позволяват да се докоснем до животинската си същност без реална заплаха за живота на някого.
Третата теория се свежда до това, че психопатите ни привличат по същата причина, по която ни привличат американските влакчета и филми на ужасите. Понякога ние просто искаме да бъдем наплашени и историите за маниаци могат да запълнят тази потребност. И всичко заради това, че уплахата предизвиква прилив на невротрансмитера допамин, който освен всичко останало отговаря и за чувството за удоволствие.
Компетентни по всеки въпрос
Мнозина от нас вероятно са попадали в ситуации, когато някой случайно пита: „Чували ли сте за еди-какво си?“ И ние автоматично отговаряме: „Да.“ Макар че ако сме имали време да обмислим отговора, бихме разбрали, че дори не разбираме за какво ни питат.
Освен това някои хора симулират осведоменост, макар че нищо не знаят за обсъждания предмет. Учените са изследвали този психологически феномен и са установили, че повечето хора го използват за изразяване на своята индивидуалност и просто защото така е удобно.
Не са много тези, които имат ясна представа за това, което действително знаят и което не знаят, затова, когато ни питат, можем безсъзнателно да фалшифицираме собствените си знания.
Друга, възможно по-очевидна причина, поради която хората симулират осведоменост, е, че им харесва да се чувстват всезнаещи. Но защо? Учените казват, че нашето общество прославя знанието и да си осведомен в някоя област, е плюс към социалния статут, особено ако родителите ти също са били всезнаещи.
Ред сълзи…
Плачът изглежда съвсем обяснимо явление и на никого не му хрумва да го нарече странен. Но ако се спрем по-подробно на него, то случващото се – солена вода, капеща ни от очите в някой особено емоционален момент – изглежда доста странно.
Как са свързани помежду си очите, емоциите и сълзите? Психолозите твърдят, че плачът е преимуществено социален сигнал, еволюционно свързан със сигналите за опасност.
Младите животни могат да издават определен сигнал за бедствие, за да разберат другите животни, че им е необходима помощ. Има твърдение, че плачът е възникнал като начин човекът да покаже своите страдания, без да издава при това сигнал за тревога, който да накара околните да застанат нащрек.
От еволюционна гледна точка това вероятно е бил разумен ход, тъй като при него другите членове не племето е трябвало само да погледнат многострадалеца, за да разберат, че той не е в беда. Интересно е, че хората са единственият вид, изпускащ емоционални сълзи. Повечето други животни с възрастта престават да издават звуци, предупреждаващи за опасност.
Потрепване при заспиване
При 70% от хората в момента на заспиване се наблюдават неволни потрепвания на крайниците. За съжаление учените още не знаят защо възникват тези спазми, но, разбира се, имат определени догадки.
Някои изследователи смятат, че тези потрепвания не са нищо друго освен случайни реакции, които възникват поради това, че нашите нерви се отпускат, преминавайки от състояние на бодърстване в състояние на сън.
Това е, защото нашите органи нямат изключватели, които да могат да се натиснат преди сън. Вместо това ние постепенно преминаваме от състоянието, когато нашата ретикуларна активираща система (тази, която регулира основните физиологични процеси) работи на пълни обороти, в състояние, когато започва да работи вентролатералната система (именно тя предизвиква сънливост и влияе на циклите на съня).
Ние можем да се намираме между тези състояния, например когато много ни се иска да заспим, или можем да започнем да се борим, твърдо позиционирайки себе си в едното или другото състояние. Именно поради тази борба, както смятат учените, възникват „аварии“ в нашата „стартова система“, водещи до потрепвания.
Разпространение на клюки
Обикновено за интригантки се смятат жените, но мъжете са виновни за това социално провинение не по-малко. Минимум едно изследване твърди, че мъжете през деня сплетничат с 32% по-често от жените. В какво е причината за това?
В това, че повечето хора имат вродено желание незабавно да се сближат с околните. И това желание съвсем нормално може да надскочи всякакви морални норми.
Ние искаме да формираме социални връзки с околните и клюките не само ни дават повод да си поговорим за нещо, но и създават чувство на доверие, което започва с редица сигнали, които дърдоркото подава на своя събеседник.
Събеседникът на свой ред споделя предложената тайна и така се установява контакт. А още сплетните ни дават чувство за превъзходство, те могат да ни развеселят и внасят известно оживление в скучните ситуации.
Любов към тъжни филми
Всеки ден с нас се случват всевъзможни неща, преследват ни и мъка, и неуспех, така че изглежда странно някои да искат да прекарат часовете от свободното си време в още по-голяма печал. И независимо от това ние редовно сядаме да гледаме мелодрами.
Може да изглежда парадоксално, но причината е в това, че съзерцанието на трагедии фактически ни кара да се чувстваме щастливи. Наблюдението на трагедии на екрана кара хората да изследват собствения си живот и да търсят плюсовете в него.
Но изследователите посочват, че тази реакция се отличава от реакцията на човек, който гледа трагичен филм и си мисли: „Да му се невиди, в крайна сметка не съм толкова зле както този.“
Такива зрители имат по-егоистични възгледи, те са съсредоточени върху себе си, а не върху другите, и затова не се чувстват щастливи след гледането на филма.
Освен това гледането на мелодрами или слушането на печални истории ни кара да изпитваме съчувствие и подбужда нашия мозък да изпуска хормон, който повишава нашето чувство за загриженост. Учените наричат окситоцина „моралната молекула“, тъй като той ни прави по-щедри и състрадателни.
Неловко мълчание
Независимо дали имаме какво да кажем, или не, мнозина от нас изпитват остро желание да запълнят с разговори всеки миг тишина. Защо възцарилата се тишина ни кара да се чувстваме толкова неловко?
Както и много други неща в нашето поведение всичко се свежда до желанието идеално да се впишем в социалната група. Според психолозите, когато разговорът престане да тече равномерно, започваме да си мислим, че нещо не е наред.
Можем да започнем да мислим, че не сме интересни, а това, което говорим, не е актуално. Това ни кара да се вълнуваме за своето положение в групата. Ако диалогът върви така, както се е очаквало, чувстваме потвърждение на социалния си статут.
Но далеч не във всички култури тишината в разговора се смята за неловка. Например в Япония дългите паузи в разговора може да са знак за уважение, особено ако се разглежда някой сериозен въпрос.
Източник: Listverse
