Два вектора на техническия прогрес – разработката на все по-оригинални джаджи и създаването на медицински импланти, облекчаващи живота на нуждаещи се, при пресичането си понякога дават удивителни резултати.
Вместо връщане на загубените способности пациентите неочаквано откриват за себе си нови. Глухите чуват сигнали Wi-Fi (и дори определят разстоянието до безплатните мрежи), слепите усвояват ехолокация (и разпознават околните обекти по ехото от цъкане с език).
Музиката на рутерите
Преди две години тридесет и две годишният англичанин Франк Суейн започнал бързо да губи слуха си. Много скоро му се наложило да носи слухов апарат, изработен по последна дума на техниката.
Безжични миниатюрни наушници се включват към смартфона или таблета, а той, благодарение на специално приложение, настройва звука по предпочитанието на потребителя – обира излишните баси, филтрира шумовете и така нататък.
Съвременните слухови апарати фактически позволяват на човека да чува не околните звуци, а тяхно редактирано компютърно копие. И един ден Суейн си помислил: какво ще стане, ако се обърне внимание не само на привичните звуци, но и на акустиката на електронните ландшафти на града?
Нашите градове са препълнени с електронния шум на телекомуникациите. Въздухът е пронизан от радио- и тв сигнали, разговори по интернет и мобилни телефони, съобщения от спътници, сигнали на GPS, Wi-Fi и прочие.
Безжичните комуникации заемат все повече място във всекидневния живот, но това, което ни осигурява новини, чатове с приятели, навигация, размяна на снимки в социалните мрежи, остава недостъпно за сетивните органи, невидимо и нечуто.
Франк Суейн заедно с неговия приятел, звуковия дизайнер Даниел Джонс, създали експериментална система, наречена Phantom Terrains, която позволява да се чуят пейзажите на Wi-Fi. Системата представлява преправен смартфон, изпращащ сигнал на слуховия апарат.
Телефонът улавя сигналите на всички достъпни му Wi-Fi рутери, анализира тяхната сила, близостта на източника, скоростта на предаване на данни, алгоритмите на шифроване, степента на защитеност и т.н., а след това превежда цялата тази информация в звуци.
Нивото на пращене говори за мощността на сигнала, писукането съобщава за близостта на рутери, работещи без парола, тоест за близостта на места с безплатен Wi-Fi. В звука се превеждат дори имената на операторите на мрежата, превръщащи се в поредица от музикални ноти, което прави целия звуков фон на Wi-Fi подобен на музикални амбиент композиции.
„Вървя си из улиците на Лондон и заедно с градския шум, пеенето на птиците в градините до мен от домовете долитат звуците на многобройни рутери. Когато се спускам в метрото, чувам познатото бълбукане на Wi-Fi със свободен достъп. Сядам във влака, той влиза в тунел и всички звуци утихват, възцарява се тишина“, пише Суейн.
В интернет медиите и социалните мрежи се отнасят различно към изобретението на Суейн и Джонс. Едни с раздразнение отбелязват безсмислеността на новата джаджа и отказват да разберат защо човек, загубил слух, му трябва да слуша „музиката на рутера“, а не по-естествени звуци от околния свят. Други смятат Phantom Terrains за пробив в ново измерение и му вещаят грандиозно бъдеще.
Самият Суейн още не знае как да се отнася към звуковия подарък, който поднася на света. Той не знае колко време още ще може да се вслушва в музиката на Wi-Fi, не знае как още може да се прилага неговото изобретение, но смята, че си струва сериозно да се помисли над това.
Завръщането на Батман
Разговорите за замяната на зрението със слух се водят минимум от сто години. Макар че този въпрос се изучава активно около половин век, технологии се разработват от 90-те, а първата електронна джаджа е видяла бял свят преди две години. Научните търсения продължават.
Става дума за звукова ехолокация за слепи. Ехолокацията (определяне на местоположението и свойствата на обекта по време на задържането на отразена от него звукова вълна) е най-развита при прилепите и делфините. Но е достъпна и за човека – в редки случаи слепи по рождение (или от най-ранна възраст) развиват способност да „виждат“ с уши.
Даниел Киш от Калифорния е един от тези хора. Ослепял на 13 месеца от рак на ретината, той от детството си е развил способност да „вижда“ околните предмети, като цъка с език и слуша отразеното от тях ехо. Започнал от това, че катерейки се на дърво, определил на каква височина се намира, а днес умее да разпознава практически всякакви обекти и съвсем уверено кара колело.
Киш така и би си останал човек феномен със свръхспособност, но намерил възможност да обучава други слепи на ехолокация. През 2000 г. той основал неправителствената организация World Access to the Blind, чрез която е предал своя дар на повече от 500 души.
Освен това опитите показали, че ехолокацията може да се усвои с малко повече труд и от зрящ човек.
Много организации на слепи не признават инициативата на Киш, като я смятат за прекалено сложна. Но по-скоро това е временно – ехолокацията остава да се подсигури с необходимите технически опори и да опрости процеса по замяна на очите с уши.
Което се и случва – преди две години учените от Йерусалимския университет съобщили за очила, позволяващи на слепите да виждат. В очилата е вградена видеокамера, която превежда изображението в звук – колкото по-високо е предметът, толкова по-силен е звукът, а колкото е по-близо, толкова е по-пронизителен.
Съобщава се и за други разработки – от лабораторията на д-р Амир Амеди – програмата EyeMusic, трансформираща изображенията в кратки музикални фрагменти, и бастуните EyeCan, разпознаващи препятствията с помощта на инфрачервено лъчение и трансформиращи сигналите в звуци или вибрации по желание на потребителя.
Ехолокацията се изучава активно и вече е известно немалко. Например ясно е, че при ехолокацията обработката на звука при слепите протича в същия мозъчен отдел, където при зрящите се обработва видеоинформацията. Изследвания се водят в различни страни с привличане на слепи и зрящи доброволци.
Любопитна е най-последната новост – едновременно и очевидна, и загадъчна. Неврофизиологът Люц Вигребе от Мюнхенския университет „Лудвиг Максимилиан“ поканил осем зрящи студенти, поставил им превръзки на очите и започнал да ги обучава на ехолокация по метода на Киш с цъкане на език.
Две-три седмици били достатъчни всички студенти, макар и в различна степен, да се научат да се ориентират в експерименталния коридор с много завои и да не се блъскат в стените.
След това изпитанията били пренесени във виртуален коридор. Станалите „незрящи“ доброволци седели в столове, надянали наушници, и цъкали с език в микрофон. Компютърна програма създавала ехо, излизащо от виртуални стени, и ориентирайки се по това ехо, доброволците трябвало да се придържат в центъра на коридора.
Проведени били два теста. В първия доброволците трябвало, без да движат тяло и глава, да „преминат“ през центъра на въртящ коридор с помощта на джойстик. Във втория коридорът бил фиксиран и посоката на движение била посочвана с обръщане на стола и главата.
Разликата в резултатите се оказала огромна. В първия случай доброволците вървели на зигзаг из коридора и постоянно се блъскали в стените. Във втория благодарение на ехолокацията доброволците много бързо се научили да ходят, без да правят никакви грешки.
Но главното е в друго. Вигребе е сигурна, че ехолокацията е естествена способност, нееднократно формирана в хода на еволюцията, когато при животните е възниквала нужда от нея (прилепите трябвало да се ориентират в тъмнината, а делфините и китовете – в мътна вода).
Точно така и човекът може да овладее ехолокацията, макар и с помощта на обучаващи програми и виртуална реалност.
