Както гласи клишето – водата е източник на живот. Тоест откриването на богати на вода планети е ключова задача на астробиологията. Никоя формална „зона на обитаемост” няма да помогне да се получи живот на напълно безводни планети.
Фред Сиесла от Чикагския университет се е опитал да оцени количеството вода на планети, обитаващи околностите на най-многобройната и живееща дълго категория звезди, известни като червени джуджета.
Те може да са много по-леки от слънцето и около тях често може да се открият екзопланети. Но колко вода може да има на последните? Опитите за компютърно моделиране на образуването на планети около червените джуджета са накарали някои изследователи да смятат, че водата там вероятно е изключително малко.
Проблемът е в това, че според съвременните виждания във вътрешната част на протопланетния диск е прекалено топло за съхраняване на съществено количество вода. Но отвъд „снежната линия”, която в Слънчевата система се разполага на 2,5 астрономически единици от Слънцето, водният лед може да съществува продължително време (една астрономическа единица е равна на разстоянието от Земята до Слънцето, или 150 млн. километра).
Предполага се, че Земята се е образувала много по-близо от снежната линия, затова трябва да е суха планета – от рода на Аракис от „Дюн”. Има механизми (включително кометна бомбардировка), които са позволили обмена на вода в тази част на системата, която се намирала зад снежната линия, и планетите вътре в нея. Именно така са се появили океаните, смятат отделни специалисти.
Само червените джуджета, които не са толкова масивни като нашето Слънце, започват формирането на системи със значително по-малки протопланетни дискове. А в малките дискове, според всички съвременни компютърни модели, гравитационното взаимодействие не е така интензивно и те са по-стабилни, което означава ограничен пренос на материали отвъд снежната линия към планетите във вътрешната част.
С други думи, те се „нагряват” по-рано (в сравнение с жълтите джуджета на същата възраст). Оттук следва, че снежната линия дори в ранните системи около тях се намира по-далече от по-късната зона на обитаемост, както е било в Слънчевата.
Фред Сиесла подчертава, че тези модели не са отчитали разликите в химичния състав на по-малките протопланетни дискове, които се е опитал да анализира той. Конкретно става дума за алуминий-26 – радиоактивен изотоп с период на разпад 700 000 години. Поради краткия си живот той е бил главният фактор за нагряването на планетните зародиши, карайки ги да разтопяват своя лед, след което част от водата се е загубвала, а друга е реагирала с минералите на планетата и те са хидратирали.
По такъв начин част от водата може да е била пренесена от астероиди извън снежната линия, паднали после на Земята. В такъв сценарий планетите от земната група явно получават по-малко вода, отколкото ако алуминий-26 е липсвал в протопланетния диск.
Но не всяка планетна система има голямо количество алуминий-26, твърди ученият. Той се ражда само в масивните звезди и относителното му изобилие в Слънчевата система не е съвсем разбираемо. По-скоро това е продукт на близък взрив на свръхнова или на звездния вятър от масивна съседна звезда, появила се близо до облака, от който са се образували Слънцето и планетите.
Подобна черта едва ли се явява обща, тъй като такова опасно съседство не е много вероятно. Затова според изчисленията на Сиесли планетите със земни размери край червените джуджета може да имат вода, независимо от малкия размер на диска, тъй като при възникването си не са загубили водата поради нагряването на алуминий-26.
Това не е единственият модел от подобен род, поставящ под съмнение сухотата на планетите край червените джуджета. Днес набира популярност хипотезата Grand Tack, според която като главен фактор за миграцията на телата от външната част на Слънчевата система към вътрешната и обогатяването на Земята с вода е послужил Юпитер. Или по-точно неговото преместване към и от Слънцето, свързано с взаимодействието с друг газов гигант – Сатурн.
Подобни взаимодействия би трябвало да са характерни и за системи с по-малки протопланетни дискове. Тоест „доставка на вода” в тамошните светове от земната група също е осъществявана.
Не бива да се забравят и скорошните заключения от изучаването на водата на Луната. Оказва се, че нашият естествен спътник е разполагал с вода още преди 4,5 млрд. години, тоест преди масовата миграция на тела отвъд снежната линия към Слънцето.
