И заживели на Луната… Като в 80-те

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

© NASA / SAIC, Pat Rawlings
Антония Михайлова

Всяко колонизиране на други светове ще е скъпо – много по-скъпо, отколкото е струвала лунната надпревара между САЩ и СССР. Но то е неизбежно или поне в случай на продължително съществуване на нашия вид. А оттам идва и най-важният въпрос: как да се реализира извънземна база?

Ясно е, че най-лекият вариант е да се строи директно на Луната. Но наистина ли това е „леко” решение?

През октомври 1989 г. на 40-ия конгрес на Международната авиационна федерация Майкъл Дюк и Джон Ниехоф от НАСА представят проект на лунната станция Lunar Oasis. Той не е осъществен, но се смята за много проработен и до днес е интересен по редица основни решения, едновременно оригинални и реалистични.

За най-сериозния проблем за сградата на лунната база (неин център трябвало да стане едно съоръжение, иначе съотношението повърхност на стените и обем на помещенията щяло да бъде прекалено голямо, което ще утежни конструкцията) се смята материалът за стените. Предлага за такъв обект да служи спускаем модул. Но както показват изчисленията, теглото и размерът на модула ще бъдат прекалено големи, а осигуряването на меко кацане ще изисква прекалено мощни ракетни двигатели.

Затова в качеството на основно решение се предлага използването на… надуваема конструкция.

Десетгодишният проект Lunar Oasis предполага три стадия, предвиждащи 30 полета, половината от които пилотирани (по 14 тона товар), безпилотните стартове се оценяват на 20 тона товар всеки. По-надолу се спираме само на най-важните етапи в развитието и полетите, пропускайки рутинните мисии по попълване на запасите.

Първата фаза (Oasis Phase) трябвало да продължи 3 години. На година към мястото на базата (в района на кацането на „Аполо 17” – долината Таурус Литроу) щяла да се изпраща по мисия. Първата – от автоматичен товарен кораб с автоматизирана спускаема система. Ракетата трябвало да достави модулите за живеене и сглобяеми модули, съдържащи оборудване за по-нататъшно строителство на базата.

Спускаемият модул на мисия 1 трябвало да се прибави към основната база. В него астронавтите щели да се укриват при опасност.  © NASA / SAIC, Pat Rawlings

Няколко месеца по-късно друг автоматичен товарен кораб щял да достави временна система за електроснабдяване, допълнително строително оборудване и продоволствие. Мисия 3, вече пилотирана, щяла да откара четирима астронавти, чиято задача била пускането на строителния модул.

Следващият етапен рейс – мисия 5, щял да достави ядрен източник на енергия и мощности за извличане (чрез електролиза) на кислород, въглероден диоксид и водород от лунния грунт.

Мисия 7 щяла да отнесе 10-местен надуваем модул. Газът, който щял да го надуе, трябвало да бъде намерен на място, по-точно – да се получи от лунен реголит чрез електролиза. По разбираеми причини (климата на Луната) той би бил основно водород, способен при най-малка маса да напълни максимален обем и едновременно да изключва замръзване. Сглобяването на жилищния модул трябвало да се осъществи в предварително избран неголям лунен кратер, така че максимална част от конструкцията да се окаже ниска и защитена от космическата и слънчевата радиация и микрометеорити. Освен това в случай на мощни слънчеви бури или метеоритна заплаха се предполагало астронавтите да се укриват в микрообект – бившия спускаем модул, пристигнал с мисия 1.

Осмият полет към базата щял да достави система за продоволствено самоосигуряване въз основа на хидропоника, а деветият – 10 души персонал и херметизиран пътнически луноход.

Три години след строителството се предвиждали 7 години експлоатация на базата и 22 полета, сред които особено интересен е десетият (с доставка на още един ядрен източник на енергия) и мисия 17, която щяла да достави атомен реактор с мощност 1 мегават.

Защо Lunar Oasis прави толкова явен акцент върху атомен източник на енергия? Според разработчиците, първо, в „най-енергоемките” години разгръщането на мрежи от слънчеви батерии ще бъде усложнено – масата на фотоелементите, способни да дават мегават, дори на Луната, където няма атмосфера, ще бъде много голяма. Докато използването на атомни източници на енергия ще се окаже доста по-конкурентоспособно. Така показвали сметките.

Към основния надуваем модул трябвало да има мека връзка, съединяваща го с главния енергиен модул с мини-АЕЦ.                         © NASA / SAIC, Pat Rawlings

Естествено, при цялата им безспорност, днес използването на подобни енергийни решения за извънземни бази е практически изключено. Свободният плутоний-238 сега е толкова малко, че в света има само една страна, която не изпитва дефицит, и това не е САЩ. Русия също няма големи резерви от този материал.

Едновременно стартът на кораб с пълноценен, мегаватов ядрен реактор (или с негови компоненти) е политически невъзможен не само в САЩ, но и във всяка друга страна в света, освен Русия и КНР, чиито космически агенции са слабо свързани с мнението на обществеността. По-просто казано, стартът на такава мисия на НАСА е немислим.

И все пак самият проект на базата, включващ надуваем жилищен модул с газ от местен произход, както и оценката на финансовата му сложност са доста интересни. По предварителни проработки авторите го наричат равен на четирите програми „Аполо”, което е около $550 млрд. по днешни цени. Отчитайки, че времето на реализацията на програмата е доста значително, ежегодните разходи по нея биха били около $50 млрд. За сравнение може да се посочи, че за 2011 г. разходите по американските войски само в Афганистан са достигнали $6,7 млрд. на месец, или $80 млрд. за годината.

Източник: Wired

Категории на статиите:
Космос

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори