Хората са свикнали да измерват времето, като измерват движението на Земята спрямо Слънцето. Но макар пътуванията на Земята около нейната звезда да са забележителни за живота на планетата, това пътуване е доста незначително в сравнение с епичното пътешествие, което носи Слънцето – и цялата Слънчева система – около центъра на Млечния път.
Обиколката на галактиката Млечен път само веднъж отнема на Слънцето приблизително 220 милиона до 230 милиона земни години, според Кийт Хокинс, доцент по астрономия в Тексаския университет в Остин.
С други думи, ако измервахме времето с този галактически „часовник“, Земята щеше да е на около 16 години (в галактически или космически години), Слънцето щеше да се е образувало преди около 20 години, а Вселената щеше да бъде почти на 60 години.
Пътуването на Слънчевата система около галактиката наподобява орбитата на Земята около Слънцето. Но вместо да обикаля около звезда, Слънцето обикаля свръхмасивната черна дупка, която се намира в центъра на Млечния път и упражнява огромно количество гравитация върху всичко в галактиката, казва Хокинс.
„Слънцето се движи с достатъчна скорост – около 230 километра в секунда, приблизително еквивалентно на 800 000 км в час – за да продължи да се върти около центъра на галактиката в някакъв кръг“, вместо да бъде издърпано към черната дупка, обяснява той.
В сравнение със земна година, галактическата година представлява време в друг, изключително голям мащаб – но това не е последователно измерване в цялата галактика. Това, което ние хората наричаме галактическа година, е специфично за мястото на Земята в спиралата на Млечния път.
„Бихме казали, че галактическата година е 220, 230 милиона години. За други звезди в галактиката, тяхната галактическа година е различна“, казва Хокинс.
Галактиката е с размери около 100 000 светлинни години, а Земята е на около 28 000 светлинни години от центъра й. „Ако си представите галактиката като град, Земята е някъде близо до предградията“, обясни Хокинс. За звездите, които обикалят в близост до черната дупка – центъра на „града“ – галактическата година е сравнително кратка. В „предградията“, където се намира нашата слънчева система, „галактическите години са малко по-дълги“, казва той.
Подобни правила контролират променливостта на продължителността на една година и между планетите. Например, Меркурий, най-вътрешната планета в нашата Слънчева система, прави пълна орбита около Слънцето за около 88 земни дни. Уран, седмата планета от слънцето, обикаля около слънцето на всеки 84 години, според земните стандарти. А на далечната планета джудже Плутон отнема 248 земни години, за да завърши един орбитален цикъл.
Докато физиката на планетарните орбити е подобна на механизмите, които оформят орбитата на нашата слънчева система около Млечния път, струва си да попитаме как астрономите са разбрали продължителността на галактическата година. Хокинс казва, че всъщност това е доста базисна наука, която е станала ясна още в първите дни на съвременната астрономия.
„Става дума най-вече за наблюдаване на звезди, които се движат из галактиката“, казва той. „Можете да наблюдавате как звездите се движат около галактиката и изводите за това се извеждат от скоростта и посоката на другите звезди.“
Публикувано в LiveScience.
