Известният психолог и писателка Алис Милър анализира взаимоотношенията на малкия Адолф Хитлер с родителите му в опит да открие в детството му обяснение за нечовешката жестокост на фюрера.
Тази статия е продължение на материала за анализа на детството на Хитлер, без да е оправдание за деянията на фюрера, а само опит деянията му да се обяснят.
Алис Милър, като опитен психотерапевт, изхожда от това, че нито едно дете не се ражда „зло“ и безчовечно – всички тези качества се явяват резултат от жестоко отношение в детството. По-подробно за това четете в предишния материал – Тежкото детство на фюрера: Алоис Хитлер.
Всички историци, както е известно, са единодушни, че майката на Хитлер – Клара, „много обичала своя син и го глезила“.
Въпросът е само в това, какво те наричат любов? Както всеки психолог Алис Милър разбира под любов не сляпото угаждане на капризите на детето, а способността на майката да бъде открита към истинските му потребности и способността да ги разпознава.
„Точно това не достига, ако родителите глезят детето, тоест угаждат на всичките му желания, засипват го с разни ненужни вещи – всичко това само заменя това, което родителите не могат да му дадат вследствие на своите собствени проблеми – пише Милър. – Ако Адолф Хитлер наистина беше любимо дете, то той също би бил способен да обича другите. Но неговото отношение към жените, различните извращения и като цяло отчуждението и студеното общуване с хората свидетелстват, че като дете той изобщо не е получавал ничия любов.“
Известно е, че преди раждането на Адолф майка му е имала три малки деца (Густав – на 2 години и 7 месеца, Ида – на 1 година и 4 месеца, и Ото – на три дни), които починали от дифтерит. Година след тази ужасна драма Клара ражда Адолф. Независимо от единодушната възхвала от биографите на любовта на майката на Хитлер към своя новороден син, Алис Милър я подлага на съмнение.
Отношенията на майката с детето в първата година от живота му са изключително важни за целия му бъдещ живот. Тази година става „база“ за развитието на личността. Освен това, тъй като в това време майката и детето са в симбиоза, детето „отчита“ всички емоции на майката на несъзнателно ниво и ги попива.
Тревогата, страхът, които вероятно е изпитвала Клара след раждането на Адолф („Ами ако и той умре?“), не са могли да не се предават и на него и е възможно да са нанесли силен удар по психиката му изначално.
„Такава необичайна ситуация в семейството (има се предвид и пълната липса на внимание към страданията на Клара от мъжа ѝ – Алоис) води до още едно последствие: майката, която след смъртта на едно дете ражда друго, често идеализира своето починало дете. Това поставя живото дете под особено напрежение, за да не остане в сянката на своя умрял брат (или сестра).
Но истинската любов на майката обикновено е насочена към идеализираното починало дете, което нейното въображение надарява с всички възможни добродетели, които възможно щели да му бъдат присъщи, ако беше останало живо. Същото се случва и в семейството на Ван Гог, на когото починал само един от братята му.“
Тъй като Адолф Хитлер е бил първото дете, появило се на бял свят след смъртта на три деца, е много трудно да си представим, че неговата майка Клара го е обичала с „нежната и безусловна любов“, за която толкова обичат да говорят биографите. Впрочем Алис Милър вижда обяснение и на това: „Вероятно не е случайно, че всички биографи, които са придавали на образа ѝ черти на Мадона, са били мъже.“
„Детето, получило в детството си достатъчно истинска любов и грижа, ставайки възрастен, може по-добре да свикне с тяхната липса в сравнение с някой, който никога не ги е получавал. Така, ако човек „ненаситно жадува“ за любов и внимание, това винаги сочи, че той търси това, което никога не е получавал, но не значи, че той не иска да се лиши от нещо, което е имал в излишък в детството“, пише Милър.
Раболепната Клара е съхранила страха и сляпото „уважение“ към собствения си деспотичен мъж, който я е биел, и след смъртта на Алоис Хитлер. Когато Клара искала да покаже на някого нещо особено важно, тя винаги посочвала тръбата, останала след смъртта на Алоис. Тя се страхувала от мъжа си дори след смъртта му, затова няма нужда и да се говори за това, че синът ѝ Адолф може да е споделял с нея своите преживявания по повод униженията, които му е причинявал баща му.
А ако се отчита и напълно вероятната идеализация на Клара на своите починали деца, които „никога не биха могли да извършат нещо лошо“, то на Адолф Хитлер не му е оставало нищо друго, освен да се преструва (включително и пред самия себе си) и напълно да се откаже от истинските си чувства (по отношение на баща си), като ги изтласка, тъй като са били „опасни“ – тях никога не би ги одобрила битата жена – майката на Хитлер.
Историкът Фест описва фюрера така: „Цял живот той правел велики усилия, за да скрие своя истински облик и да възвеличи себе си. Едва ли ще открием друга видна историческа личност, която толкова педантично да е създавала своя образ и толкова старателно да е замитала своите следи във всичко, което се отнася до личния живот. Образът, който си е създал, е приличал повече на паметник, отколкото на човек.“
Но на световната политическа сцена Хитлер е разигравал драмата на своето детство в съвсем друг „театрален костюм“. „Както преди неговият баща, сега той също бил диктатор – единственият, на когото е било позволено да говори. Останалите трябвало мълчаливо да се подчиняват. Той е внушавал страх, но заедно с това се е ползвал от любовта на своя народ, който сега се е проснал в краката му, както някога Клара се е подчинявала на своя мъж“, отбелязва Алис Милър.
Известно е какво въздействие е оказвал Хитлер на жените, макар не на всички. За малкото срамежливо момиче, съществуващо вътре в жената, той е въплъщавал обожавания баща, който знае какво е правилно и какво – не, който ѝ помага да намери изход на ненавистта, изтласкана и натрупала се в нея от детството (евреите; виж предишната статия).
Разбира се, това по-скоро се отнася към жените, които са имали сериозни проблеми със собствените си бащи – едва ли нормална жена ще поиска да види до себе си прекалено властен и деспотичен мъж, ако собственият ѝ баща е бил мек и добър към нея.
„Уви, такива жени като Клара често се явяват не просто образ на „добродетелната“, но дори на идеалната жена за много мъже. Подобен идеал за женственост имал и Хитлер (който впрочем имал изтласкано чувство на ненавист спрямо своята майка – заради това, че не го защитавала от баща му, дори след неговата смърт – от горчивите спомени; именно затова той с такова пренебрежение и презрение се е отнасял към жените).
Този идеал той рисува в главната книга на своя живот „Моята борба“: „Психиката на широките маси е напълно невъзприемчива към слабостта и половинчатото. Душевното възприятие на жената е по-малко достъпно за аргументите на абстрактния разум, отколкото на неподдаващия се на определение инстинктивен стремеж към допълващата я сила.
Жената с по-голямо желание ще се подчини на силния, отколкото сама да подчини на себе си слабия. Така и масите повече обичат тираните, отколкото тези, които им се покоряват… По-голямата част от масите не знае какво да прави със свободата и дори се чувства изоставена. На безсрамното им духовно малтретиране от социалдемокрацията масите реагират така вяло, както и на възмутителната злоупотреба с човешките им права и свободи.
Те нямат ни най-малка представа за безумната същност на всяко учение, те виждат само безпощадната сила и животинския ѝ израз и в последна сметка заемат пасивна позиция.“
Не е ли това образът на Клара, „безсрамно“ и „безумно“ подчиняваща се на своя мъж тиранин, забравила за самата себе си, своите деца и собственото си достойнство, като ги е заменила с раболепие към неудачника Алоис?
