Науката откри нов парадокс. Оказва се, че стремежът ни да разгадаем мистериите на Вселената чрез космически мисии, може неволно да ги унищожи.

Ново проучване, публикувано в Journal of Geophysical Research: Planets, предупреждава, че отработените газове от спускаемите модули могат бързо да замърсят дори най-отдалечените кътчета на Луната.

Това заплашва уникалните „капсули на времето“ – региони, които биха могли да съдържат улики за произхода на живота на Земята в продължение на милиарди години.

На полюсите на Луната има дълбоки кратери, които Слънцето не е огрявало от милиарди години.

Тези постоянно засенчени региони са студени и съхраняват лед, отложен от комети и астероиди от милиарди години.

Учените смятат, че именно този лед може да съдържа „замръзнали“ органични молекули.

Градивни елементи, от които някога се е образувал животът на нашата планета.

„На Земята следите от тези древни молекули са изчезнали, заради геоложка активност. Луната е като своеобразен музей, където те биха могли да бъдат запазени“, обясняват експертите своята идея.

За да оценят риска, учени, водени от Силвио Синибалди от EКA и Франсиска Пайва от Instituto Superior Técnico, са създали компютърен модел.

Те са симулирали как молекулите метан (компонент на отработените газове на космически кораби) биха се разпространили по време на кацане, например, на мисия до Южния полюс.

Резултатите са неприятно изненадващи.

За по-малко от два лунни дни част от метана може вече да е достигнал Северния полюс. И само за седмица, лунно време, повече от половината от изпуснатия газ се „забавя“ на студените полюси.

„Най-голямата изненада беше времето. Молекулите се разпространиха от Южния до Северния полюс за около една лунна седмица“, коментира Синибалди.

Обяснението за тази скорост е почти пълната липса на атмосфера.

Молекулите метан се движат свободно. Слънчевата светлина ги задвижва, докато студът на полюсите ги задържа. Те се движат в балистични дъги, като гумени топки в празна стая.

„Демонстрирахме, че молекулите могат да прекосят цялата лунна повърхност. Където и да кацнете, замърсяването може потенциално да е навсякъде“, заявява Пайва.

Учените обаче не само признават проблема. Те търсят и решения.

По-студените места за кацане може по-добре да задържат отработените газове.

Експертите изследват и възможността замърсителите да се утаяват само върху повърхността на леда, без да проникват по-дълбоко в чистите слоеве.

Сега е важно да се потвърдят моделите с реални измервания на Луната.

Проучването ни напомня, че Луната не е просто дестинация, а крехък научен резерват, който изисква същото внимателно боравене като националните паркове или Антарктида на Земята, пише SciTechDaily.