Галактиките не са просто случайно разпръснати в разширяваща се празнота на Вселената. Колкото по-внимателно учените гледат и проучват космоса, толкова повече виждат, че има структури – някои от които са необозримо огромни групировки и групи от галактики, които са гравитационно свързани помежду си.
Подобна структура беше току-що открита, извиваща се през южния ръб на небето и представляваща колос, обхващащ огромни 1,37 милиарда светлинни години от единия си край до другия. Откривателите му са го нарекли Стената на Южния полюс.
Въпреки че размерът е забележителен – това е една от най-големите структури в космоса, които някога е виждана, учените вече знаят точно каква е Стената на Южния полюс. Това е галактическа нишка, огромно образувание от галактики, което прави граница между празните пространства в космоса, които заедно образуват космическата мрежа. Затова са го нарекли стена.
Известни са и други, дори по-големи такива стени. Най-голямата е Великата стена на Херкулес-Корона Бореалис, която обхваща 9,7 милиарда светлинни години. Но Южната полюсна стена е специална, тъй като е изключително близо до нашата галактика, Млечен път, разположена само на 500 милиона светлинни години. С други думи, това е най-масивната структура, която сме виждали толкова близо.
Досега така наречената „зона на избягване“ е скривала толкова ефективно Южната полюсна стена, затова е интересно да се знае, как астрономите са я открили сега? Отговорът на този въпрос е малко по-сложен, но в основата си зависи от това как галактиките се движат по небето.
Екип от изследователи, ръководен от космографа Даниел Помареде от университета Париж-Сакла, използва база данни, наречена Cosmicflows-3, която съдържа изчисления на разстояния до близо 18 000 галактики. Те са установени с помощта на така нареченото „червено изместване“, което измерва колко бързо нещо се отдалечава на базата на това колко разтегнати са неговите светлинни вълни.
Миналата година друг екип от изследователи използва тази база данни, за да изчисли друг параметър, нещо известно като „особена скорост“, която е скоростта на една галактика при нейното движение поради разширяването на Вселената.
С тези два параметъра екипът може да изчисли движенията на галактиките една спрямо друга – и тези движения разкриват гравитационното влияние на много по-голяма маса. С помощта на алгоритми екипът успява да използва движенията, за да картографира в три измерения разпределението на материала в Стената на Южния полюс.
Най-плътният участък се намира над Южния полюс – тази част е отсечката, която е на 500 милиона светлинни години от нас. След това тя се извива на север и към нас, настъпвайки в рамките на 300 милиона светлинни години от Млечния път.
По протежение на кривата, галактиките се движат към струпването на Южния полюс; и оттам те се придвижват към друга гигантска структура, на суперклъстъра Superplelus Shapley Supercluster, намиращ се на 650 милиона светлинни години.
Тъй като има части от Южната полюсна стена, които не са видими, възможно е структурата да е дори по-голяма, отколкото може да се каже в този момент. Но можем да сме сигурни, че астрономите търсят начини да разберат реалната картина.
От една страна, това може да има интересни космологични последици, влияещи върху скоростта на разширяване на Вселената. Това може или не може да играе роля в напрежението на Хъбъл, разликата между скоростта на разширяване на Вселената сега и скоростта на разширяване на ранната Вселена.
Новото проучване може също да помогне да се разбере еволюцията на локалното кътче на космоса, което включва Ланиакеа, свръхклъстер на галактики, към които принадлежи и Млечният път, също открит от Помариде и неговите колеги (ръководен от Брент Тъли от Университета на Хавай в Маноа) през 2014г.
Това е великолепно откритие и нямаме търпение да видим какво още ще разкрие.
