От геоложкия фронт съобщават за откриването на породи, които са смятани за отдавна изчезнали, а именно за най-ранните остатъци от най-древния и най-ранен ударен кратер на Земята.
В портрета на сърцето на южноафриканския кратер Вредефорт се притаяват любопитни черно-зелени породи.
Това е всичко, което е останало от магменото море, пълнещо някога дупката в земята, твърди Дезмънт Мозер от Западния университет на Отнарио (Канада).
Десеткилометровият кратер Вредефорт се е образувал преди 2,02 млрд. години и оттогава, естествено, времето не го е щадило.
Образуванието, наречено Вредефорт, някога е било съвсем различно. Първоначалният му диаметър се оценява на 300 км. Астероидът или метеоритът, паднал в Африка, вероятно е имал 10 км диаметър и е „изровил“ яма, чиято дълбочина десет пъти е надвишавала Гранд Каньон, отбелязва Мозер.
Земната кора се е разтопила и на мястото на удара се е образувало езеро магма. Нещо подобно се е случило малко по-късно в Онтарио, където се е появил кратерът Съдбъри. Екипът на Мозер обърнал внимание и на него.
Какво е останало? Смятало се, че нищо или почти нищо. Наблюдават се хаотични слоеве брекча, формирани от слоевете на кората, която е паднала в кратера веднага след удара. Слоевете се плъзнали толкова бързо, че предизвиканото от това триене е разтопило камъка и го е превърнало в стъкловидна порода с названието псевдотахилит. Има дори пукнатини в околния материал, които се оказали запълнени с лава (тази порода се нарича гранофир).
Но през 90-те години Мозер открил в центъра на кратера още нещо. Той се опитвал да определи възрастта на Вредефорт и случайно се натъкнал на девствени циркони на възраст 2,02 млрд. години – дребни парченца минерал без каквито и да било следи от удара. Те се криели в пукнатините, които преминават през древната кора, която някога се намирала на дълбочина 20 км.
Мозер смята, че изстиващата магма е проникнала в породите на кората и сякаш е запушила кратера. При това кората се е огънала.
Мозер публикувал разсъжденията си през 1997 година и веднага се разгоряла дискусия за това, може ли да се смятат пукнатините, запълнени с габронорити, за остатък от импактни стопилки.
Сражението не е завършило и до днес. Едни изследователи отхвърлят тази гледна точка, тъй като магмата има необичайна слоестост, която служи като признак за това, че породата е претърпяла изменения. Възможно е това да е още един пример за псевдотахилит или участък от първоначалната земна кора. Други смятат, че младите циркони може да са кристализирали под влиянието на топлината от удара.
Затова Мозер и колегите му се върнали в Южна Африка и се заели с търсенето на доказателства, че пукнатините и кратерът имат една възраст. Станало ясно, че цирконите са разпределени по случаен начин и се смесват с околните минерали, тоест те не може да са се появили благодарение на топлината от удара по-късно, отколкото техните съседи.
Накрая, концентрацията на хафний говори за това, че магмата представлява разтопена порода на възраст 3 млрд. г., която преди удара се е намирала на повърхността на Земята, а не въпросната дълбока кора, която е открита сега благодарение на две милиарда годишната ерозия.
Ако учените са прави, то по тези признаци има смисъл да се търсят и други кратери.
Резултатите от изследването са публикувани в сп. Geology.
В същия брой Матю Юбер от Брюкселския университет (Белгия) и колегите му съобщават за откриването на изхвърлен от удара материал от Вредефорт в Карелия.
Изпарения на фрагменти от породите се повдигнали в атмосферата и паднали на 2500 км от кратера на протоконтинента, който по-късно става северозападна част от Русия и Скандинавия.
