Огледало

Жан крачеше механично под Айфеловата кула, а ветрецът, подухващ откъм Сена, разтваряше сакото и подмяташе вратовръзката. Вълшебната кула от детството му, на върха на която направи първото си любовно признание и която вече не забелязваше…

Наложи се да остави колата в сервиз и неочакваната разходка пеша доведе въпросите. Как ставаше така, че болшинството шефове се оказваха по-тъпи от подчинените си – неговия например? Или голяма част от хората (като него) незабелязано се превръщаха в комплексари?

Защо все по-вече съпруги (например неговата) си хващаха любовници? Родителите неусетно губеха връзката с децата – пропусна кога двамата синове израснаха мъже. А постоянно се стремеше да даде за семейството най-доброто от себе си.

Затиснат от въпросите, на които нямаше отговори, мъжът забеляза застаналата пред него циганка едва когато се блъсна в нея. Не погледна цветистите одежди и златните накити, а потъна в очите. Мастиленочерни, те бяха вселена, из която той полетя. В следващия момент се озърна, но наблизо само група туристи, наобиколили младеж, изстрелващ балони, вдигаше врява. Самотен акордеонист припяваше незабравими шансони.

На следващия ден видението се повтори. А на третия, прибирайки се, намери в пощата писмо от агенция за запознанства. Крайно изненадан прочете, че в лотария между клиенти, ползвали услугите ѝ, е спечелил едноседмична екскурзия до остров с нищо незначещо име. Както и името на агенцията. Завари жена си да говори по телефона, който затвори веднага след влизането му. Не искаше да се разправя точно сега и извади плика.

– Ами да, дори не си спомняш, че точно чрез тази фирма се запознахме на пътуване до Италия. Под балкона на Жулиета ми предложи брак. Жан, беше такъв романтик, а я се погледни сега…

Докато се събличаше, използва да се огледа. Какво пък, даже много добре изглеждаше за годините си, и то без да спортува. Шефът му – млад шишко, често подхвърляше, че само за това му завижда. А за романтиката не бе права. Но на техните години в днешно време ексцентричните жестове струваха куп пари. За жалост ги нямаше.

Жена му изпадна във възторг от неочакваното предложение и това го издразни. Но тя изтъкна мотив не за пренебрегване:

– Сам виждаш, напоследък нещата не вървят. Но май още те обичам. Нека се отдалечим за малко, а после ще говорим. Твоята циганка ми стана интересна, но мисля, че се преуморяваш в работата. Вземи си малка почивка, заслужил си я. Аз също ще прескоча до майка – не била добре. Обещавам през тези дни да мисля само за теб. Ела в спалнята – не сме го правили цяла вечност.

На другия ден поиска отпуск и го получи веднага. Нещо го жегна – явно не липсваше на никого. В агенцията научи, че ще пътуват с автобус до западното крайбрежие и оттам със самолет до острова.

* * *

Кацнаха на тясна писта сред джунглата. Стори им се странна липсата на каквато и да е летищна сграда. Приближиха само двама души с малка платформа за багажа. Новопристигналата група веднага забеляза липсата на обхват за мобилните телефони. За сметка на това няколко супермодерни джипа чакаха да ги откарат. Съпровождащата туроператорка обясни, че за всеки имало самостоятелна вила. Очаквали ги развлечения и специални изненади.

Сградите се оказаха изумително вплетени с околната растителност, съвсем до плажа и доста отдалечени една от друга. Пясъчната ивица се разстилаше над километър като подкова в дъното на райски залив. Страховити скалисти възвишения пазеха входа му, а подтичкващите вълнички обещаваха чудесно сърфиране. В средата на плажа имаше спасителен пункт и лекарски флаг, а в двата края – по един бар. Бе дори по-хубаво от рекламите в света, останал назад.

Изглежда, по един човек обслужваше всяка вила. Жан попадна на младо симпатично момиче с полинезийски черти, безупречен френски и забележително държане. Съвсем простичко тя извини предишния обитател за счупеното огледало и обеща ново до няколко часа. Тази вещ тук била на особена почит – довърши загадъчно девойката и леко се усмихна. Хладилникът винаги бе зареден и стаите – разтребени, а той повече не я зърна.

Мъжът не можа да си обясни защо заспа по време на полета и така и не завърза никакво познанство, затова бързо навлече банските и тръгна по пясъка да навакса. Разходи се от единия до другия бар, като и в двата изпи по едно ледено дайкири, но за негова изненада имаше малко плажуващи. Не си представяше, че повечето се занимават с подводен риболов, а по вълните се мяркаха само няколко сърфа. Приближи самотна жена с привлекателно тяло, край багажа на която стоеше топка.

– Да не събирате отбор за волейбол? – опита Жан.

Легналата по корем изви главата си и му се стори, че по лицето ѝ премина усмивка, което си бе добро начало. Изглеждаше на неговите години. Приседна, запознаха се и заговориха. Бяха пътували с един и същ самолет, като и Мари бе проспала полета. Пошегуваха се, че в храната е имало сънотворни.

– Видя ли нещо в огледалото? – Жан бе изненадан от въпроса, както и от напрегнатия интерес, с който бе зададен.

– Ако имаш предвид това в хола, явно са се скарали с предишния летовник, но ми обещаха до вечерта ново. Какво му е толкова специалното, хигиенистката също спомена нещо, което така и не разбрах.

– Знаеш ли, това не е обикновено място, както и тази екскурзия. Нямам представа къде сме и как са ни избирали.

Били на „Острова на кривите огледала”. Когато се оглеждал, човек виждал не външността, а истинската си същност, предимно най-доброто у себе си – съкровените и чисти помисли. Рядко и гаднички случки, които всеки има и от които тайничко за себе си винаги се срамува.

Това вече обясняваше страненето на почиващите. Хората постоянно бягат от себе си и си създават измислен свят. Преди хилядолетия единствените истински врагове са били природните стихии, сега – другите около нас. Полекичка двуличието замести чистото сърце, а простата радост стана лукс. Вече бе срамно да си обикновен човек, а такива категории като морал и вина се размиха. Светът изгуби опорната си точка и сега отчаяно я търси.

– Че кой си позволява да ми бъде съдник? – възропта Жан.

– Не знам, но нещо в теб трепва, когато зърнеш отдавна направено и забравено добро. Романтични усмивки от старите ленти.

Огледалата имали неподозирани възможности. Само трябвало да си искрен и те връщали във времето. Нали хората често казват: „Ех, ако можех да го върна назад…”.

– И какво се случи? – мъжът бе зяпнал хипнотизиран.

– Абсолютно нищо. Ситуацията бе деликатна и аз не знам защо пак излъгах. Всъщност знам – хората не са змии да сменят кожата си.

За тези и много други неща си бъбреха цялата вечер. Мъжът не бързаше да остане сам. Като се прибра, с известно притеснение застана пред огледалото и видя, че означава нещо. Не бе велико, но бе нещичко. Малко пъзелче в картинката на живота, но без него оставаше празно петно.

На другата вечер в бара към тях се присъедини вече подпийнал симпатичен младеж. Отначало разговорът потръгна, но в определен момент новият познат Ник ги раздразни. Може би с прекаленото самочувствие или с това, че почна нахално да сваля Мари. Все пак приеха да изпият по още едно на верандата му. Почти насила ги вкара в хола. На огледалото бе наметната хавлия, която Ник дръпна и неочаквано се разкрещя:

– Добрите са за рая, а лошите – където поискат – нали така беше? Е, вижте как един смотаняк не взе своето, когато мацето се разплака, че било малко и девствено. Ами тук – не застреля сърничките само защото стояха и го гледаха в очите. Като не съм аз, нали ще е друг? Всичко трябва да бъде заличено.

Отнякъде младежът извади спрей и почна обилно да пръска огледалото. Като във филм със специални ефекти последното започна да вехне и да се гъне, заприличвайки на стара дървена кора. Внезапно излъчи сияние, пронизвайки Ник, а в следващия момент вече имаше двама близнаци. Жан и Мари се спогледаха потресени: това не бе истина, злото не можеше така лесно да се множи. Жан моментално откри, че бърка, когато мярна летящия юмрук. Нямаше време да усети удара.

Свести се с кръв по главата и сам. Излезе, залитайки, и веднага забеляза част от разкъсаната рокля на Мари. Тръгна по дирята. Бяха я влачили към поляната над скалите. Препъна се в дебел клон и механично го вдигна. Нямаше да се предаде просто така, не и без бой. Излезе внимателно от гората и лунната светлина отдалеч освети свитото ѝ тяло. Ръцете и краката бяха омотани, но не изглеждаше насилена, както предполагаше. Махна парцала от устата ѝ.

– Близнаците се сбиха кой да е първи и май паднаха от скалите. Такава ярост – не бяха хора, а животни .

Мъжът я развърза и подкрепяйки я, я поведе обратно. Дори не отидоха да погледнат, не си заслужаваше. Вятърът донесе насечен мъжки глас, допълнен от китара. После зърнаха запаления на плажа огън. Пристъпиха. Възрастен човек им подаде две бири и те се отпуснаха на пясъка до другите.

Жан отпи от бутилката и загледа звездите. Почувства, че до него и някой друг е погледнал нагоре и разбра, че хората пак ще почнат да чувстват радост от собствения си живот. Трябваше нещо много малко – само да се оглеждат по-често.

–––––

Разказът на Тоник Алексиев „Огледало“ е от поредицата разкази на читатели, в която можете да се включите и вие на имейл info@megavselena.com. Очакваме ви да споделите уникалното си творчество!