Олантайтамбо – преживелият потопа

Регионът на град Куско (Перу) е богат на многобройни развалини от древни постройки, някои от които имат великански характер.

Такива гигантски блокове, както и в стените на Саксауаман, могат да се открият и в Олантайтамбо (Ollantaytambo), разположен на 60 км северозападно от град Куско.

Олантайтамбо се намира на височина 3000 метра над морското равнище. Названието на това неголямо селище – Ollantaytambo – на езика на местните означава „килера на моя Бог“.

Самото селище, както и град Куско, се намира в свещената долина Урубамба (Urubamba), по която тече едноименната река. Централна забележителност на това местенце са останките от древен град с многобройни тераси, разпръснати по склоновете на долината.

Както и в Куско, в Олантайтамбо се вижда наслояване на строежи на нашите раси върху постройките на гигантски раси. От снимките може да се види, че гигантски строителни блокове се намират само на върха на планината, както и в първата редица тераси. Всички останали постройки (включително и самите тераси) са изградени от малки отломки.

Легенда гласи, че първоначално на върха на планината се установили великаните лемурийци, които притежавали удивителна техника за обработка на камъни. Те построили редица здания върху планината. След природни катаклизми, съпровождани от мощни земетресения, в резултат на които великанските постройки са били разрушени, тази циклопска култура угаснала.

Следи от природна разруха на постройките се виждат в различни труднодостъпни места от долината, където лежат разхвърляни гигантски строителни блокове. Тези гигантски блокове се наричат от местните „уморените камъни“ (исп. piedras cansadas). След земетресения тези райони на Лемурия са се озовали на дъното на океана.

След много, много векове тази земя се е издигнала на повърхността и тук са се заселили нашите раси, които използвали остатъците от гигантските постройки за собствени цели. Затова стените на великанските здания са съставяли първия, най-горен етаж на терасите, а всички по-долни тераси са направени много по-късно от дребни отломки. Поради това наслояване на културите днес е невъзможно с точност да се пресъздадат първоначалните постройки на лемурийските великани.

Главната забележителност тук е разположеният на висока скала храмов комплекс. Той, както и Саксауаман, също е наричан крепост, но това название е невярно – инките не са строили селища, укрепени със стени и отбранителни кули. Естествена защита им е била самата природа, тъй като инките са живели в планината и са използвали труднодостъпните склонове и скали за най-ключовете си пунктове.

На такава скала, възвисяваща се над Свещената долина на височина около 60 метра, е разположен Олантайтамбо. Свещената долина води към Мачу Пикчу. Към върха води единствена тясна каменна стълба, в краищата на която е разгърната каскада от 17 земеделски тераси.

През 1536 г. испанците се опитали да завладеят Олантайтамбо, но се развилняла буря и отрядът на Ернандо Писаро бързо отстъпил, едва избягвайки гибел. Този опит за завладяване на Олантайтамбо бил единственият, но задълго оставил в паметта на испанците нежеланието да повторят подобен подвиг.

Това обаче не е главното и интересно в историята на Олантайтамбо. Най-любопитното и изключително загадъчно са останките на великанско съоръжение на самия връх на скалата. Тези останки се наричат Храма на десетте ниши. Самото здание не се е съхранило, в нелошо състояние е само предната южна стена, съставена от шест огромни монолита от розов порфир – материал, който не отстъпва по твърдост на гранита. Монолитите имат височина до четири метра, а теглото на всеки достига 20-25 тона. Любопитно е, че не всички монолити са стиковани помежду си – между тях на места има празнини, запълнени с по-малки, практически необработени камъни. Това всъщност е доста любопитно, ако се отчита, че всички други перуански съоръжения са построени без прилагането на такъв похват.

Повечето монолити на Олантайтамбо, както и монолитите на Саксауаман, са прилепнали помежду си изключителна точност.

Съхранила се е и задната северна стена с десет ниши във формата на трапец – оттук идва и названието Храм на десетте ниши. Мегалитната задна стена се прекъсва само на едно място, образувайки така наречената незавършена врата, която открива достъп до „свещената зона“, осеяна както с грамадни блокове, така и с техни отломки.

Смята се, че в „свещената зона“ се е разполагал Храмът на Слънцето. Северно над „свещената зона“ са се съхранили останките от жилищен комплекс, макар и не толкова съвършено построен, както останалите съоръжения.

И тук, както и в Саксауаман, предизвиква голямо удивление полигоналната технология на сглобяване на гигантските блокове. При нея не се прилага свързващ разтвор, а монолитите с тегло десетки тонове се обработват така, че изкусно изрязаните издатини и вдлъбнатини на съседните блокове да влизат една в друга като детайли на детски конструктор.

Още един любопитен факт е наличието на една-две плоски трапецовидни изпъкналости. Повечето блокове нямат такива изпъкналости. Функционалното им предназначение и до днес е неизвестно. Любопитно е, че освен в Перу такива блокове са фиксирани само на едно място на планетата – в облицовката на пирамидите в Гиза.

Обяснението за наличието на такъв специфичен архитектурен елемент в две толкова далечни по време цивилизации е невъзможно.

И така – през XV век ли е започнало строителството на този храмов комплекс? Кой го е построил? И как?

Официалната история казва, че храмовият комплекс Олантайтамбо е строен от инките в средата на XV век, по време на управлението на Пачакути Инка, най-успешния и енергичен владетел на Инкската империя.

Испанското нашествие обаче попречило на инките да завършат строителството. А каквото не успели да довършат, било разрушено. За това говорят няколко десетки гранитни блока с тегло по десет и повече тона, разхвърляни на върха на хълма, в подножието му и по пътя, водещ към каменоломната.

Много „уморени камъни“ лежат на долните нива на терасите, но общият характер на разположението на блоковете в долината и на хълма не съответства на разрушение на което и да било съоръжение ръчно или дори с помощта на коне – блоковете са прекалено далече един от друг.

Ако се приеме официалната гледна точка на академичната наука, то не може да не се забележат и други буквално хвърлящи се на очи на всяка крачка противоречия. По количество и плътност тези противоречия на квадратен метър в Олантайтамбо бият всички рекорди на градове и селища на Инкската империя.

Редица факти предизвикват съмнение, че именно инките са построили всички тези великански съоръжения. За това говорят например каменоломните и по-точно тяхното разположение. Те се намират от другата страна на Свещената долина, на разстояние около 6 километра – ако се смята по права линия, и са разположени на 50 градуса склон, на височина почти километър над долината. Във връзка с тази топография не може да не възникне закономерният въпрос – как индианците са успявали да спуснат по този склон многотонните блокове, след това да ги прехвърлят през бурната река Урубамба, чиято ширина на това място достига около петдесет метра, след това да прекарат блоковете няколко километра по долината и да ги издигнат на толкова голям склон на височина 60 метра?

Изглежда, този въпрос не стои за академичните историци, които смятат, че индианците са използвали дървени макари и въжета. В илюстрираната книга на Гуаман Пома дори се привежда рисунка, където индианците влачат с въжета каменен блок. Не са изобразени никакви макари, а размерът на камъка далеч не е гигантски.

Гарсиласо де ла Вега в своята хроника от XVI век привежда следния факт: владетелят на инките е решил да изкачи на върха един от „уморените камъни“. За тази цел той използвал 20 000 индианци, които го теглили на въжета. На едно място камъкът паднал и убил повече от три хиляди души.

Тук, разбира се, можем да направим уточнението, че очите на страха на испанците са били големи – не може да става дума за никакви двадесет хиляди инки. Най-важно в описанието обаче е това, че то преди всичко доказва, че инките не само не са били в състояние да построят подобно великанско съоръжение, но дори и да доставят блоковете на мястото на строителството.

Така че „уморените камъни“, разхвърляни не само по пътя, водещ към каменоломната, но и на територията на селището, за пореден път доказват, че храмът просто не е бил достроен, а далеч не е бил разрушен. Инките не са били в състояние дори да мръднат монолитите, затова са ги оставили там, където са си лежали.

Привържениците на официалната версия неведнъж са правили опити експериментално да демонстрират възможността за транспортиране чрез примитивни начини – на кръгли трупи или камъни. И дори даже успели. С едно малко „но“ – теглото на преместваните по този начин блокове бил само няколко тона, с по-тежките нищо не се получило.

Но дори при условие че теглото на експерименталните блокове не превишавало пет тона, експериментаторите не успели ни веднъж да изминат целия необходим път от начало до край.

Впрочем нито в самата Свещена долина, нито на територията на каменоломната или храма са откривани някакви „придвижващи“ устройства – нито кръгли камъни, нито трупи.

Друго сериозно основание за съмнения в официалната версия е фактът за странната и пълна загуба на навиците на инките за мегалитно строителство. За цялото време на господството на цялата огромна територия на Инкската империя не е създадено нито едно съоръжение, способно да се сравнява по качество на сглобяването дори с най-некачествените участъци на Олантайтамбо.

Още един факт, предизвикващ съмнения в авторството на инките, е ювелирната обработка на блоковете. Инките не са познавали желязото, бронзът едва се появявал, а да се обработва гранит с медни инструменти, е все едно с пластмасов нож да се прави гравюра по метал. А повърхността на внимателно изрязаните блокове е толкова добре обработена, че изглежда буквално като полирана. Освен това става дума за гранит и за аналогичния му порфир.

Привържениците на академичната версия смятат, че инките са постигали необходимата форма на мегалитните блокове с каменни инструменти. Да допуснем. Но дори ако си затворим очите за практически полираната повърхност, е невъзможно да изхвърлим от сметките още един характерен детайл – много равните ребра. Фантастично, идеално равни.

За получаването на плоските граници (дори неполирани) и идеалните ребра са необходими пили, при това пили, които да обработват гранит. Инките обаче не са имали такива пили, в което и археолози и историци са сигурни сто процента. Но има следи от изпилване на самите блокове. Малкият въпрос е: откъде?

Ако се сумират всички тези противоречия и странности, то неизбежно се стига до извода, че предложената официална версия е неудовлетворителна. Затова е необходима друга версия за това кой, кога и как е построил Олантайтамбо. И такава версия била намерена.

През целия комплекс, като се започне от горната площадка на планината до самата долина, преминава своеобразна падина в посока изток-запад. На привържениците на алтернативната версия тя напомнила следа от пресъхнал ручей. По-точно това би била следа от ручей, ако ставаше дума за мека почва.

Но тъй като тук става въпрос за скална основа, то може да се каже, че следата е оставена не от ручей, а от мощен поток. Той връхлетял горния участък приблизително от изток на запад и е възможно да е разхвърлял като клечки грамадните блокове от площадката на Храма на Слънцето и е унищожил част от терасната стена.

Задната, най-добре съхранена стена от Храма на десетте ниши, намираща се под прикритието на скалите, е издържала, а предната не могла да издържи потока и частично се разрушила, като рухнала долу по стръмния склон. Разхвърляните тук и там огромни блокове навели академичните изследователи на версията, че за това са виновни испанците.

Привидно такава версия обяснява всичко. Но що за мощен поток е било това и откъде се е взел? Над участъка няма нито пълноводни реки, нито заснежени върхове с ледници, които при топене да създадат поток с достатъчна мощност. Може би той не е дошъл отгоре. Тогава откъде?

Самата Свещена долина на инките е разположена приблизително в същата посока, както и хипотетичния поток – изток-запад. Може би причината е в река Урубамба, течаща през долината, която в даден момент изведнъж рязко и много значително е повишила своето ниво?

А може би вината не е нейна, тъй като тя тече от запад на изток. Възможно ли е това да е бил Световният потоп – катаклизмът, който е намерил отражение в митологията практически на всички народи?

Според една от версиите потопът е бил предизвикан от падането на голям метеорит в района, където днес се намира Филипинско море. При това се образувало гигантско цунами, което, преминавайки през Тихия океан, се е стоварило включително и на територията на Перу.

Но между Олантайтамбо и Тихия океан се намират редица планински върхове над 5000 метра височина. Могли ли са вълните от падането на метеорит да достигнат такава височина? Според цяла редица експерти – безспорно. Освен това вълната изобщо не е задължително да преодолее най-високите върхове, достатъчно ѝ е да превъзхожда само височината на превалите, за да се прехвърли през планината и да се устреми към Олантайтамбо по долината на река Урубамба срещу нейното течение.

Съществуват различни оценки за това, кога се е случил Световният потоп, но във всеки случай той е имал място хилядолетия преди възникването на Инкската империя. Така че инките са се заселили на руините на древно, буквално допотопно съоръжение.

Те по достойнство са оценили стратегическите преимущества на мястото, построили са жилищната „резиденция“, която е доста примитивна. Това се съгласува и с факта, че „резиденцията“ няма никакви следи от разрушения.

Но едва ли инките са се ограничили с просто дострояване на крепостта и неудачен опит да доставят един от „уморените камъни“. Те очевидно все пак са правили опити да възстановят допотопните съоръжения. И някои следи от тези възстановителни работи все пак може да се открият.

Инките частично са възстановили разрушения участък от терасата под Храма на десетте ниши. Това възстановяване не е изисквало навици за мегалитно строителство. Второ, за това говорят въпросните дупки, запълнени с по-малки камъни. Инките са успели да изправят и някои от лежащите „уморени камъни“, което е осъществимо дори с примитивни похвати, но не са могли да ги изравнят с такава точност, с която са го правели допотопните строители.

Но защо инките са прекратили възстановяването на допотопния храм? Вината за това далеч не е на испанците – и под испанско владичество инките доста продължително време са живели сравнително спокойно и са продължавали да строят – по свои технологии, разбира се.

Очевидно причината за прекратяването на възстановяването на храма е бил нещастният случай, описан от Де ла Вега, когато са загинали много хора (но не хиляди, естествено). Очевидно тази трагедия може да е била оценена от инките като гняв на боговете заради опита на хората да ги наподобяват. Освен това те са разбрали, че това очевидно не им е по силите.