Една сутрин един човек открил, че се е появил негов точен двойник. BBC Future разказва за тази опасна халюцинация, която демонстрира по какъв начин нашият мозък формира възприятието ни на собственото Аз.
Преди повече от двадесет години Питер Брюгер, аспирант неврофизиолог в университетската клиника в Цюрих (Швейцария) имал репутацията на човек, интересуващ се от научното обяснение на така наречените паранормални произшествия.
Поради тази причина негов колега, който лекувал 21-годишен пациент от епилептични припадъци, го насочил към Брюгер. Младият човек, който работел като сервитьор, едва не се самоубил, като видял свой двойник.
Изглежда, всичко започнало, след като той престанал да приема предписаното му антиконвулсивно лекарство. Един ден той изпил прекалено много бира и сутринта, вместо да отиде на работа, решил да се поизлежава в леглото. Но това не завършило много добре.
Младият човек почувствал замайване, станал от леглото, огледал се и… видял самия себе си да продължава да си лежи в кревата. Освен това той добре осъзнавал, че лежи самият той, който не искал да става и да ходи на работа.
Като се ядосал на мързеливия си двойник, младият човек започнал да му крещи, да го разтърсва и дори скочил върху него, но без ефект. Ситуацията се усложнявала от това, че осъзнаването в кое тяло се намира в дадения момент, постоянно превключвало.
Когато пребивавал в тялото на леглото, той видял как неговото копие се навежда и го разтърсва.
Скоро почувствал объркване и страх – кой е той всъщност? Този човек, който лежи, или другият, който стои? Не издържал повече да гледа своето копие и скочил през прозореца.
Когато разговарях с Брюгер през есента на 2011 година, той ми показа снимка на сградата, от която е скочил пациентът. Много му провървяло – той скочил от петия етаж и паднал в голяма леска, която смекчила удара.
Но според Брюгер младият човек изобщо не възнамерявал да извърши самоубийство – той скочил, за да „установи връзка между тялото и личността“.
Когато се възстановил от последствията на падането, пациентът преживял операция, при която отстранили тумор от левия темпорален лоб на мозъка. След това спрели и припадъците, и посещенията на двойниците му.
Такива халюцинации се наричат автоскопични – от гръцките думи autos – „сам“ и scopeo –“гледам“. Най-простата им разновидност е, когато човек просто усеща присъствието на някого наоколо, без да вижда двойник.
Появата на копие е следващият стадий, при което пациентът изпитва илюзията, че всъщност вижда второто си Аз и си общува с него.
Но най-разпространеният и добре изучен автоскопичен феномен са извънтелесните преживявания, при които човек изпитва илюзията за излизането от своето физическо тяло и го вижда сякаш отстрани – например от тавана вижда тялото си на леглото.
Независимо от яркостта на тези преживявания всички те представляват халюцинации, предизвикани от проблеми в работата на системите на главния мозък, отговорни за осъзнаването от човека на факта за пребиваване в реално време и място.
Тези странни усещания възможно представляват най-добрата ни възможност да разберем най-основните аспекти от усещането за нашата телесна същност и обясняват по какъв начин мозъкът формира възприятието, че пребиваваме тук и сега, както и субективните, емоционални усещания, управляващи нашето тяло.
Електроди в мозъка
Някои неща вече са установени при опити, проведени от Олаф Бланке, невролог от Швейцарския федерален технологичен институт в Лозана.
През 2002 година Бланке успял нееднократно да предизвика извънтелесни преживявания у 43-годишна жена. Той я лекувал от епилепсия на темпоралния лоб, която не се поддавала на медикаментозна терапия.
На снимките на мозъка ѝ не се виждали никакви увреждания, затова Бланке решил да прибегне към хирургична намеса, за да разбере причината за заболяването. Екип хирурзи под негово ръководство поставили в черепа на жената електроди, за да следят пряко електрическата активност на главния мозък (при обикновена електроенцефалограма електродите се поставят на външната повърхност на черепа).
Жената се съгласила по време на тази процедура лекарите да стимулират мозъка ѝ с помощта на вградените електроди. Тази техника позволява на хирурзите да се убедят, че наистина са открили причината за пристъпите, и помага да не се засегнат случайно важни мозъчни области.
Методиката има и други преимущества. За първи път я е приложил канадският неврохирург Уилдър Пенфийлд и тя често представлява най-добрият начин да се изясни за какво точно отговарят различни мозъчни отдели.
Значителна част от нашите знания за главния мозък е получена благодарение на смели пациенти, които позволявали стимулиране с електричество и при това били в съзнание.
Прилагайки тази техника, Бланке открил, че подаването на ток към един от електродите, поставен на дясната ъглова извивка (неголяма зона близо до тила), предизвиква доста странни усещания при жената.
При слаб ток тя съобщавала, че „пропада в леглото“ или „пада от високо“, а когато лекарите увеличили силата на тока, пациентката преживяла извънтелесен опит.
„Виждам се да лежа в леглото, виждам отгоре“, казала тя. Ъгловата извивка е разположена до вестибуларната зона на главния мозък, където постъпват сигналите от вестибуларната система на човека, отговаряща за анализа на положението и движението на тялото.
Бланке заключил, че електрическите разряди по някакъв начин нарушават съчетаването на различни усещания (например осезание) с вестибуларните сигнали, което води до извънтелесни преживявания.
На следващия етап от изследването учените решили да се опитат да предизвикат аналогична реакция при здрави доброволци. През 2005 г. философът Томас Метцингер предложил превеждането на такъв опит и в сътрудничество с Бланке и тогавашната му ученичка Бигна Ленгенхагер измислил интересен експеримент.
Доброволецът бил сниман с видеокамера отзад и му показвали картината в триизмерен шлем-дисплей, поставен на главата му. Участникът можел да вижда само това, което му показвали в шлема, а именно – собствения си тил и гръб, разположени на около два метра пред него.
След това експериментатор докосвал гърба му с палка, доброволецът усещал докосването и едновременно го виждал в своя шлем-дисплей. Докосването и изображението били или синхронни, или несинхронни (за тази цел видеосигналът се подавал със задръжка, така че доброволецът първоначално усещал докосването, а чак след това го виждал).
При синхронния опит, след като доброволците свикнали с новата обстановка, някои от тях (но не всички) съобщили, че усещат докосване на виртуалния гръб на два метра пред себе си и че този виртуален гръб им се струва като техния собствен.
Те изпитвали чувството на владение на илюзорното тяло – един от аспектите на халюцинацията с двойника.
Няколко години по-късно екипът на Бланке стигнал още по-далече. Учените поставили в лабораторията инсталация, която им позволявала да проведат същия експеримент, но този път в скенер.
Доброволецът лежал и по гърба го докосвала механична ръка. В същото време виждал в шлема, че го докосва човек. Движенията на роботозираната ръка отново били синхронни или несинхронни с демонстрираното видео.
И отново при някои доброволци се разстроило както усещането за собственото положение в пространството, така и чувството за принадлежност към тялото. В един от най-любопитните случаи участник в опит заявил, че гледа тялото си отгоре – независимо че в същото време лежал по гръб в скенера.
„Сметнахме това за изключително интересно, защото то вече е съвсем близо до класическото описание на извънтелесните преживявания, когато човек вижда себе си отгоре“, казва Ленгенхагер, която сега работи в екипа на Питер Брюгер в Университетската клиника на Цюрих.
По време на експеримента мозъкът на неговите участници бил сканирал и станало ясно, че извънтелесните преживявания се съпровождали с активност в темпорално-теменния възел, където се събират сигналите на осезание, зрение, положение в пространството и вестибуларните сигнали.
По такъв начин учените получили обективни свидетелства, че този възел участва във формирането на усещането за разположение – тоест къде вие, както ви се струва, се намирате във всеки конкретен момент.
Това е важно откритие – темпорално-теменният възел се явява част от система, обединяваща няколко области на главния мозък, интегрираща различни усещания и в резултат формираща нашето телесно самовъзприятие.
Външните сигнали се комбинират със сигналите, говорещи на мозъка как е разположено тялото и къде се намират различните му части, както и със сигналите, постъпващи от вътрешните органи на организма (това може да е информация за честотата на сърдечния ритъм, кръвното налягане, състоянието на стомаха и така нататък).
С други думи, изследователите са получили допълнителни доказателства, че именно в процеса на интеграцията на всички тези сигнали у нас възниква чувството за телесно Аз, пребиваването в собственото ни тяло.
Могат ли най-ярките прояви на ефекта на двойника при някои хора да са свързани с някакъв аналогичен процес?
Тези силни преживявания нерядко изглеждат мистични, но всъщност разбирането на този процес би могло да ни разкаже много за човешкия организъм, емоциите и субективното усещане за себе си в собственото ни тяло.
Вероятно най-зашеметяващ и плашещ опит е преживял Крис, чийто брат Дейвид преди няколко месеца починал от СПИН.
Било ранна сутрин. Крис станал от леглото и тръгнал към гардероба. Той се протегнал, огледал се и преживял най-силния страх в живота си.
„Удари ме като ток – спомня си той. – Защото аз продължавах да си лежа в леглото и да спя и беше абсолютно ясно, че това съм именно аз. Първо реших, че съм умрял. Аз съм мъртъв и това са първите ми крачки в задгробния свят. Трескаво гълтах въздух с уста. Виеше ми се свят, опитвах се да разбера какво се случва.“
След това звъннал телефонът. „Не зная защо, но вдигнах слушалката и казах „ало“. Обаждаше се Дейвид. Веднага познах гласа му. Бях изумен, но при това чувствах невероятна радост.“
Но Дейвид не бил склонен да разговаря дълго. „Той ми каза, че времето му е малко и че просто искал да ми каже, че всичко с него е наред и да предам това на семейството. И затворих телефона“, разказва Крис.
„А след това почувствах как ме повличат. Нещо ме дръпна или дори ме изхвърли обратно в леглото, обратно в себе си.“
Той се събудил с вопъл. Жена му Соня, която спяла до него, също се събудила и видяла, че Крис е в истерия.
„Бях в шок, целият се тресях, потънал в пот, сърцето ми туптеше като на състезателен кон“, казва той.
Крис е отраснал в научно семейство. Преживяният опит изцяло противоречал на възпитанието му: „Сърцето ми подсказваше, че Дейвид искаше да ми каже, че всичко с него е наред. В този момент аз наистина повярвах, че той е разговарял с мен от отвъдното. А разумът ми твърдеше, че всичко това са глупости. Но е много трудно да се разсъждава логично за това, тъй като преживяването беше много реалистично.“
Крис е изпитал върху себе си особено силна проява на ефекта на двойника, който специалистите наричат хеаутоскопия. Тя доста се отличава от другите извънтелесни преживявания.
По време на хеаутоскопия човек възприема илюзорно тяло и усещането за собствено Аз може да се премества от физическото тяло в илюзорното и обратно, човек позиционира и отъждествява себе си с някакъв обем в пространството, който може да се намира както на мястото на физическото, така и на мястото на илюзорното тяло.
Други важни елементи на хеаутоскопията са силни емоции и участие в този процес на сензорно-двигателната система.
„Обикновено илюзорното тяло се движи и човек взаимодейства с него, протича обмяна на емоции, мисли, което дава реалистично усещане за наличието на двойник“, казва неврологът Лукас Хейдрих от Швейцарския технологичен институт в Лозана.
Анализирайки мозъчни снимки, Хейдрих и Бланке открили, че при пациентите, преживели хеаутоскопични халюцинации, обикновено била увредена лявата задна инсула (остров) и прилежащите участъци на мозъка.
Фактът, че в процеса е въвлечена инсулата, е особено интересен, като се отчита, че при хеаутоскопия пациентът преживява силни емоции.
Островът е част от мозъка, в която визуалните, слуховите, осезателните, моторните, проприоцептивните и вестибуларните сигнали се интегрират със сигналите от вътрешните органи.
В острова, изглежда, се събира информация за състоянието на тялото и тази информация в резултат се трансформира в субективни възприятия, в осъзнаването на нашата телесна същност.
Когато в този процес на интеграция възникнат нарушения, се формират два образа на тялото вместо един и на мозъка се налага да избира с кой образ да се отъждестви – или по-скоро кой от образите да надари с усещане за положение в пространството, самоидентификация и възприятие от първо лице.
„Минимална същност“
Въз основа на резултатите от тези опити Метцингер и Бланке смятат, че сега са готови да изучат и по-философски аспекти на нашето съществуване – например какво е необходимо за формирането на усещането за собствено въплъщение (минимална феноменална личност).
Един от неочакваните изводи е, че в този процес не е толкова важно усещането за телесно въплъщение – защото може да се създаде илюзия за намиране в друго тяло, разположено на друго място, например чрез докосване по гърба и подаване на определени визуални сигнали в мозъка.
„От философска гледна точка е важно да се разбере какво е необходимо и какво е достатъчно за самосъзнанието – казва Метцингер. – Ние показахме, че някои елементи, смятани за необходими, всъщност не се явяват такива – говоря за усещането за телесно въплъщение.“
Метцингер смята, че това чувство идва преди всичко останало. На следващия етап в процеса тази примитивна индивидуалност се трансформира в субективна.
„Когато човек усеща, че не само се намира в тялото, но и може да управлява собственото си внимание и присъствието си в тялото, се формира по-силна форма за индивидуалност – разказва той. – Такъв човек е нещо, надарено с възприятие; нещо, насочено навън; и нещо, способно да се насочи към самото себе си. Това е повече от просто чувство за въплъщение.“
Има хипотеза, че минималната феноменална личност може да служи като основа за нашите автобиографични спомени и ни помага да строим някоя картина, опирайки се на нашите жизнени събития.
В хода на няколко експеримента е изяснено, че независимо от съпровождащите остри усещания, извънтелесният опит кара спомените да бледнеят – възможно защото те не са толкова здраво привързани към телесното Аз.
Дори ако започнем да разбираме неврологичната основа на нашето Аз, така или иначе остават още много въпроси. Защо то изначално се е появило в хода на еволюцията? По-скоро в качеството на начин за адаптация, за да позволи на организма по-добре да се ориентира и да действа в околната среда.
Ако мозъкът се е развивал, за да помогне на тялото да избегне изненадите, да пребивава в хомеостатично равновесие и ефективно да се придвижва в пространството, докато формирането на образа на тялото в главата е било необходима крачка в процеса на усъвършенстване на тези способности.
На даден етап това формиране на образа е станало съзнателно, което е позволило на организма да знае слабите и силните страни на тялото – което очевидно е давало преимущество във видовото оцеляване.
Но в такъв случай в хода на еволюцията се е усъвършенствала по-скоро същността, отколкото физическите качества на тялото.
Колкото и сложна да ни се струва нашата същност, с всичките ѝ концептуални и автобиографични функции, автоскопичните преживявания демонстрират, че всичко започва с тялото.
„Владеенето на тялото, неговите усещания и различните му части лежат в основата на възприятието на себе си“, пише Метцингер в книгата си „Его тунелът“ (The Ego Tunnel).
Не е чудно, че описаният млад пациент на Брюгер се е решил на кардинална крачка и е скочил от петия етаж в опит да съедини тяло и съзнание – той отчаяно е искал отново да стане самия себе си, единно тяло и разум.
