Бабите и дядовците са почитани в много човешки общества. Но разказите за стари времена и грижите за внуците изглеждат като очевидно човешки черти. Дали тези класически поведенчески модели на дядовци и баби наистина са ограничени до Homo sapiens?
Дали и някои животни познават своите баба и дядо така, както хората?
За повечето видове на Земята отговорът е недвусмислен. „Обикновено няма баби и дядовци за животните“, казва Мирка Лахденперьо, биолог от университета в Турку, Финландия. Дори и животът на дадено животно да се припокрива с този на неговите баби и дядовци, повечето видове се разпространяват така, че да избегнат конкуренцията за ресурси. В този смисъл шансовете малките да се натъкнат на баба или дядо са слаби.
Но има няколко забележителни изключения, главно сред бозайници, които живеят в сплотени социални групи. В книгата си „Социалното поведение на по-възрастните животни“ (Johns Hopkins University Press, 2009), канадският зоолог Ан Иннис Даг описва маймуните лангури в Индия, при които по време на вражда със съперничещи маймуни, по-възрастните жени се смесват със своите дъщери и внуци.
Лангурите баби имат определена задача – те агресивно защитават децата на групата срещу атаки от хора, кучета и съперничещи маймуни. Някои женски лангури дори се отнасят към внуците си по специален начин, като ги лекуват при получени рани и синини, когато играят твърде грубо с други млади индивиди.
Много видове китове също пътуват в семейни групи, които включват баби и внуци. В групата на кашалотите, според Даг, старите женски индивиди се грижат за младите, докато майките им се гмуркат за храна.
Бабите косатки често отговарят за своите внуци и могат да живеят десетилетия след като престанат да се размножават. (Най-старата известна косатка, наричана „баба“, умира през 2016 г. на повече от 100 години.) През 2015 г. в списание Current Biology се появи статия, в която авторите предполагат, че старите косатки помагат на потомците си да оцелеят в трудни времена, защото си спомнят най-добрите места, в които може да се намери храна.
В стадото на слоновете също цари матриархат. Малките обикновено се раждат в групи, водени от техните баби, които могат да живеят до около 80 години.
„Женските в стадото образуват близки връзки“, казва Лахденперьо, „и си помагат, за да отгледат малките си“.
В едно проучване от 2016 г. в списание Scientific Reports, Лахденперьо се опитва да определи дали има еволюционни ползи от „бабата на слона“. Тя анализира записи от полузатворени групи от азиатски слонове, работещи за дървообработващата промишленост в Мианмар. Някои възрастни женски все още живеят в групи с майките си, докато други са преместени в различни райони.
Лахденперьо установява, че малките слончета на младите майки имат осем пъти по-висок шанс да оцелеят, ако техните баби живеят близо до тях, отколкото ако са другаде. Когато майките на слончетата са по-възрастни и по-опитни в отглеждането на бебета, този благотворен „бабин ефект“ почти изчезва, дори ако действителните баби са все още наоколо, пише тя.
„Не е съвсем ясен механизмът с който бабите слонове помагат на неопитните си дъщери“, казва Лахденперьо.
„Има анекдотични доказателства, че те могат да помогнат при растежа на малките слончета, като им избират най-хранителните листа. По-вероятното предимство обаче идва от мъдростта и опита, натрупани от баба слон по време на дългия й живот.
Например, ако едно слонче затъне в калта, бабата може да бъде по-успешна в подпомагането му, отколкото неговата майка, защото е виждала и преживяла повече подобни ситуации“.
Всъщност, най-много доказателства за ползите от баба и дядо има при бозайниците. Но през 2010 г. изследователи съобщават в Current Biology, че в колонии от насекоми от вид листни въшки (Quadrartus yoshinomiyai), по-възрастните женски защитават своите роднини, след като са престанали да се размножават.
И проучване от 2007 г. в списанието Evolution установява, че при вид птица от семейство Acrocephalidae, по-възрастните женски понякога помагат на своите потомци да отглеждат пилета.
А какво да кажем за дядовците? Изследвания при хора през последните десетилетия показват, че един жив дядо може да подобри психичното здраве на внуците и да подсигури други показатели за благополучие, пише Лахденперьо. „Няма доказателства за нещо подобно в животинското царство. Мъжките животни рядко се социализират със собственото си потомство, да не говорим за по-нататъшните поколения. Мъжките индивиди обикновено се фокусират върху възпроизводство на собственото си поколение и не предоставят толкова много грижи на следващите поколения“ казва Лахденперьо.
