Между 1973 и 1978 г. Британското междупланетно общество разработва амбициозен проект за термоядрен звездолет, наречен „Дедал“.

Според изчисленията корабът е щял да бъде способен да измине разстоянието от 4,24 светлинни години до най-близката до нас звезда, Проксима Кентавър, само за 36 години. Пътуване, което би отнело хилядолетия с конвенционалните химически двигатели.

„Дедал“ и неговата двустепенна безпилотна ракета с внушителната маса от 54 000 т

За задвижването ѝ е трябвало да се използва термоядрен двигател, изгарящ смес от деутерий и хелий-3. Получената плазма би се изхвърляла със скорост от 10 000 км/с, което е около 30 пъти по-бързо от съвременните химически ракети. С горивен запас от 50 000 тона корабът е можел да достигне колосалната скорост от 36 000 км/с.

Ускорението трябвало да се осъществи на два етапа

Първата степен е трябвало да работи в продължение на 2,05 години, ускорявайки апарата до 21 000 км/с. След нейното отделяне, втората степен е щяла да се задейства за още 1,8 години, достигайки крайна скорост, равна на 12% от скоростта на светлината.

След това корабът е трябвало да продължи по инерция в продължение на 46 години до звездата на Барнард, която е била първоначалната цел на мисията.

Основното предимство на термоядреното гориво се крие в неговата огромна енергийна плътност. Само един килограм деутерий освобождава енергия, еквивалентна на изгарянето на 3000 тона бензин.

Реализацията на проекта обаче се сблъсква с непреодолимо препятствие. До днес човечеството не е успяло да създаде стабилен и достатъчно компактен термоядрен реактор, подходящ за използване в космоса.

Като алтернатива се появява идеята за правопоточен двигател на Бъсард, предложена от физика Робърт Бъсард през 1960 г.

Според неговата концепция, огромна магнитна фуния с диаметър хиляди километри би събирала водород от междузвездното пространство. Така корабът нямало да носи гориво със себе си, а щял да се „зарежда“ в движение чрез термоядрен синтез на уловения газ.

За съжаление, плътността на водорода в космоса се оказва твърде ниска за практическото осъществяване на тази идея.

През 1964 г. Робърт Енцман предлага концепцията за „кораб на поколенията“

Неговият проект включвал огледална сфера с диаметър 305 метра, служеща за горивен резервоар, и цилиндричен жилищен модул, способен да подслони до 2000 души по време на стогодишно пътуване към други звезди.

Проектът „Лонгшот“ (1987-1988), разработен съвместно от НАСА и Военноморските сили на САЩ, използва различен подход към термоядрения синтез.

Идеята е била мощни лазери да свиват миниатюрни капсули с гориво, предизвиквайки микровзривове. Кораб с маса 396 тона, носещ 264 тона хелий-3 и деутерий, би достигнал Проксима Кентавър за 97 години.

По-късен опит за възраждане на идеите от „Дедал“, известен като проект „Икар“ (2009-2019), също завършва без успех.