Дълго време звездата Gaia20ehk (Gaia-GIC-1), разположена на 11 000 светлинни години в съзвездието Кърма, е била образец за стабилност.

Обикновена звезда, на която никой не е обръщал особено внимание.

През 2016 г. обаче нейното „поведение“ рязко се променя – първоначално с три странни спада в яркостта. А през 2021 г., по думите на учените, тя направо „полудява“, започвайки да премигва неравномерно и силно.

Докторантът от Вашингтонския университет Анастасиос Цанидакис, преглеждайки архивни данни, осъзнава, че пред него не стои просто техническа грешка, а рядко доказателство за истинска планетарна катастрофа.

Ученият публикува своето откритие в научното списание The Astrophysical Journal Letters.

Инфрачервеното доказателство

Основната загадка била какво точно закрива светлината на звездата. Отговорът е намерен след сравнение на данните от видимия спектър с тези от инфрачервеното излъчване.

Оказало се, че в моментите, когато звездата е изглеждала по-тъмна за човешкото око, тя е ставала изключително ярка в инфрачервения диапазон.

Материалът, който е блокирал светлината, се оказал горещ, с температура около 627°C.

Това е директен признак за „остатъчната светлина“ от сблъсъка на две планетарни тела, които са се превърнали в нажежен, разпокъсан облак от отломки.

Смъртоносна среща

Използвайки данни за масата на звездата, която е 1,3 пъти по-тежка от Слънцето, и периодичността на премигванията, астрономите са изчислили орбитата на този облак.

Учените предполагат, че катастрофата се е развила на етапи. Първоначално планетите са се сближавали по спирала, преживявайки серия от „допирателни“ удари. Именно те са причинили трите спада в яркостта през 2016 г.

След това е последвал финален челен сблъсък, който е създал огромния облак от отломки.

Огледало на нашето минало

Защо Gaia20ehk е толкова важна за науката? Тя представлява „жива“ илюстрация на процесите, формирали нашата Слънчева система.

Според основната теория Луната се е образувала по подобен начин – в резултат на сблъсък между младата Земя и друга планета с размерите на Марс.

Днес наблюдаваме този хаотичен процес в реално време в друга част на Галактиката.

Това е рядка възможност да се проверят моделите, описващи раждането на скалисти планети като нашата.

Астрономите планират да използват телескопа „Джеймс Уеб“, за да проследят в детайли как отломките изстиват.

Освен това учените възлагат големи надежди на обсерваторията „Вера Рубин“, която през следващото десетилетие може да открие около сто подобни „космически катастрофи“.

Това ще помогне да се отговори на фундаменталния за астробиологията въпрос: колко рядко е събитието, създало системата Земя-Луна, и колко често във Вселената се появяват светове, подходящи за живот?