Шегата на тибетските монаси

Тази история са разказали млади английски пътешественици пред сп. „Тайм“.

Веднъж англичаните Ричард Нейдъл и Антъни Хюс решили да извършат екзотично пътешествие по Тибет.

Трябва да кажем, че приятелите нееднократно се отправяли да търсят приключения в едно или друго ъгълче на земното кълбо.

Така било и този път – метнали раниците с продукти и предмети от първа необходимост на рамене, те смело се потопили в горските дебри на тибетските подножия.

Отначало всичко си било наред. Приятелите се наслаждавали на своето „бягство от цивилизацията“ и се възхищавали на необикновената растителност и животните, срещащи се по техния път. Привечер спрели да си направят лагер. Докато Ричард разпъвал палатката, неговият приятел отишъл в гората за дърва.

След известно време до Нейдъл долетял дивият вик на Хюс, а след това се показал и самият той, бягайки в паника от гората. Обзет от ужас, Антъни успял да произнесе само няколко несвързани думи: „Там, там… гледащо око! То мига и… диша!“

Ричард разбрал само едно: в гората имало нещо, което до смърт изплашило неговия приятел. Без да му мислят много, двамата грабнали оръжия и тръгнали да търсят саморазправа. На стотина метра от лагера Хюс неочаквано спрял и посочил на приятеля си едно от дърветата.

Нейдъл, вглеждайки се внимателно, видял на ствола на дървото човешки очи, нос и високо чело. Смятайки, че зрението го лъже, Ричард прошепнал: „Това е от слабото осветление… Оптична илюзия…“

В отговор на тези думи дървото буквално направило гримаса – цепнатината в кората се свила в подобие на подигравателна усмивка. Дошъл редът на Ричард да завие не със своя глас в унисон с Антъни. Слепешката те се втурнали към лагера, криво-ляво набързо прибрали вещите си и напуснали страшното място.

Спрели чак когато силите ги напуснали окончателно. Били изминали 20 километра от предишния лагер.

Остатъкът от нощта преминал без приключения и на сутринта Ричард и Антъни не обелили и дума за случката от предната вечер. Хапнали набързо, събрали палатката, метнали раниците на гръб и тръгнали нататък. Не успели да изминат и няколко крачки, и на пътя им застанало същото дърво със страшните очи, което ги гледало отстрани. Пътниците, без да му мислят, си плюли на петите.

След около половин час изтощително тичане по тибетските дебри приятелите все пак решили да спрат и да обсъдят създалата се ситуация. И двамата не вярвали в горски духове, но си помислили, че вземането на някои предпазни мерки няма да попречи. С тази цел нещастните скитници започнали да си припомнят какво помага срещу нечисти сили.

Наум им дошли разпятие, чесън и светена вода, но нямали нито едно от тези неща. Тогава Антъни предложил да приложат „сигурно“ средство срещу елфи, за което той някъде бил чел, а именно – да облекат дрехите си наопаки. Приятелите така и постъпили…

Колкото и да е странно, методът сработил: в продължение на два-три часа никой не ги безпокоил. И тъкмо се зарадвали, че могат спокойно да се доберат до някое населено място, когато изведнъж им се изпречило гледащото дърво.

Трябва да отдадем заслуженото на приятелите: този път те не се уплашили, а се разгневили. В пълно умопомрачение двамата се нахвърлили върху своя враг с брадви и го млатили, докато ръцете им се уморили. Впрочем след първия удар очите изчезнали от ствола.

Привечер туристите успели да се доберат до малък местен манастир, където монасите им оказали доста топло посрещане. Възползвайки се от случая, Нейдъл и Хюс разказали за загадъчното дърво и попитали какво може да е било това.

На това монасите отвърнали: „Нищо особено. Просто някой от местните магьосници е искал да се позабавлява с вас. А когато сте хванали брадвите, е разбрал, че шегите са приключили, и се е махнал от дървото. Бъдете благодарни, че не се е явил отново в облика на тигър. Вероятно все пак сте го ранили сериозно с първия удар. Но по-добре да не чакате да се възстанови…“

След такова напътствие пътешествениците побързали да се сбогуват.

Властите на провинцията, към които се обърнали, „успокоили“ младите хора. Един от чиновниците многозначително се усмихнал и рекъл: „Магьосник? Не мисля! По-скоро монасите са искали да се пошегуват с вас. Не им е харесало, че бродите в околностите на манастира, и са решили да ви посплашат.“

Кой знае как е било в действителност. Но Ричард и Антъни благополучно се върнали вкъщи и занапред се зарекли да не бродят по тибетските джунгли.