Синдромът „Шоуто на Труман”, или нещо като в риалити

До какви изводи обикновено стигате, когато ви завладеят делир или параноя?

Някои например са убедени, че са участници в популярно по цял свят риалити шоу и са известни по цялата планета.

Това състояние се нарича синдром „Шоуто на Труман” (по едноименната лента с Джим Кери, където с главния герой се случва същото, но наяве).

В сп. New Yorker се разказва за човек на име Ник Лотц. Веднъж той намерил отговор на загадката на своя живот – той е звезда на риалити шоу от ученическите си години. Около него са разположени скрити камери, всичко е режисирано. Тази вечер е финалът – той ще позвъни на баща си, който ще го открие в тълпата, ще го изведе на сцената и ще му връчи чек за един милион долара. Ник взема мобилния си телефон, но изведнъж разбира, че е закъснял. Прекалено е късно, той е пропуснал своя шанс и камерите никога вече няма да се включат.

Синдромът „Шоуто на Труман” е ново явление, но от известен тип. Хората през цялото време си представят неща, които не са реални. Едновременно с културата се променя само съдържанието му. През 40-те години японците „въздействали” на мозъка на американците с радиовълни; през 50-те СССР правел това с помощта на спътници; през 70-те ЦРУ „имплантирало” чипове директно в мозъка.

Какво влияе на ума днес? Не е трудно да се каже – погледнете кое да е риалити шоу, прочетете новините за Сноудън и НСА. И ето, илюзията е готова. Фантазиите, разбира се, не са реални, но и не са случайни – взема се фрагмент от реалността и се довежда до гротеска.

„Диагностично и статистическо ръководство по психически разстройства” (приетият в САЩ регистър на душевните заболявания) дели заблужденията на две категории – невероятни (bizarre) и вероятни (nonbizarre). Първите говорят за невъзможни неща, вторите – за възможни, но лъжливи. Например когато човек си въобразява,че е мъртъв, това е заблуда от първи тип. А ако жена смята, че страстно я желаят милиони непознати мъже, това просто не е истина (само че тя не се досеща).

Както разбирате, във втория случай съществува тънка граница между лудостта и излишната самоувереност (например много певци, актьори, футболисти отделят прекалено много внимание на разни списъци с „50-те най-горещи ергени” или продължават да се смятат за звезди, когато отдавна са ги забравили).

За съжаление петата (най-свежа засега) редакция на справочника не се е отказала от това разграничение. Жалко. Всичко се е променило при нас. В свят, където правителството наистина с лекота може да шпионира своите граждани (всички без изключение), заблуда става, че Големия брат не съществува, а не обратното. В свят, където туитът ти може да се прочете от милиони, няма нищо странно да си мечтаеш, че един ден ще се събудиш прочут.

И така, синдромът „Шоуто на Труман” не е само разстройство, но и знамение на сегашното състояние на културата и техниката. Може колкото си искаме да се смеем над шантавите идеи или да съжаляваме пациентите, които те са обсебили, но всъщност такива случаи ще позволят да се откроят тънките причинно-следствени връзки между културата и състоянието на ума на отделния човек.

Както пише Джоузеф Хелър в „Параграф 22”: „Това, че си параноик, още не означава, че не те следят.”

Източник: Popular Science