Космическите апарати „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“, изстреляни преди почти половин век, вече са се отдалечили на повече от 20 милиарда километра от Земята.

Въпреки това те все още поддържат връзка с нас и предават ценни научни данни.

Към момента и двете сонди успешно са преминали хелиопаузата

Това е физическата граница на влиянието на слънчевия вятър – и са навлезли в междузвездното пространство.

Границата на Слънчевата система може да се определи по различни начини в зависимост от това кой физически параметър се взима предвид: налягането на слънчевия вятър или силата на привличане на Слънцето.

В първия случай става дума за хелиопаузата (плазмената граница) – външната обвивка на хелиосферата, огромен балон, създаден от слънчевия вятър.

Това е област, в която потокът от заредени частици, излъчван от нашето светило, се сблъсква с междузвездната материя и налягането на двете среди се уравновесява.

В резултат на този баланс слънчевият вятър се отклонява и обтича „опашката“ на хелиосферата, подобно на начина, по който водата обтича носа на кораб.

Във втория случай границата е Облакът на Оорт (гравитационната граница). Хипотетична гигантска сфера, съставена от трилиони ледени тела и комети, които все още се задържат от гравитацията на Слънцето.

Смята се, че Облакът на Оорт започва на разстояние между 2000 и 5000 астрономически единици (а.е.) от Слънцето, а външният му край достига до 100 000 – 200 000 а.е.

Хелиопаузата обаче се намира много по-близо – на около 120 а.е. от Слънцето.

Именно тази граница пресякоха сондите „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“, навлизайки в междузвездното пространство

„Вояджър 1“ стана пионер, прекосявайки хелиопаузата през август 2012 г., а неговият близнак „Вояджър 2“ повтори постижението през 2018 г.

Интересно е, че апаратите са се сблъскали с границата на различни разстояния от Слънцето.

Това потвърди теорията, че хелиопаузата не е статична, а пулсира, разширявайки се и свивайки се подобно на бели дробове в зависимост от слънчевата активност.

В тази погранична зона сондите регистрират аномално нагряване

Според информация, публикувана в портала IFLScience, температурата там достига фантастични стойности – от 30 000 до 50 000 градуса по Келвин (приблизително същата стойност в градуси по Целзий).

Заради тези високи показатели областта е наречена „огнена стена“ или „плазмена бариера“.

Въпреки драматичното име обаче, не става дума за плътна нажежена преграда, а за особености на физиката в силно разредена среда.

Но как сондите са успели да издържат на сблъсък със „стена“, чиято температура е десетки хиляди градуси? Отговорът се крие в изключително ниската плътност на плазмата в този регион.

Въпреки колосалната енергия на отделните частици, техният брой е толкова малък, че те на практика не предават топлина на самите апарати.

Така апаратите преминават безпрепятствено през тази на пръв поглед смъртоносна бариера, която се оказва по-скоро метафора, отколкото реално физическо препятствие.

Освен рекордните температури, мисията донася и други открития

Данните от „Вояджър 2“ потвърждават неочакван резултат, получен преди това от неговия предшественик. Оказва се, че посоката на магнитното поле непосредствено след хелиопаузата съвпада с посоката на полето вътре в хелиосферата.

Освен това сондите откриват преходна зона с ширина около 1,5 а.е., където плътността на плазмата нараства двойно.

Днес и двата апарата, макар и с почти изчерпани ресурси, но все още функциониращи, продължават да се движат навътре в междузвездното пространство. Изпращат безценна информация за неизследваните области отвъд нашата планетарна система.