Странната история на жената, която не знаеше страх

Как да изплаши тази особа под кодовото наименование СМ? Шест години си блъскал главата над този въпрос Джъстин Файнщайн и какво ли не измислял. Показвал й какви ли не страхотии и филми от рода на „Мълчанието на агнетата”. Без успех. Завел я в магазин за екзотични животни, но тя без видим повод извадила змия от терариума и възторжено подложила пръст пред езика й. И само поради намесата на продавача не успяла да се сприятели със симпатична тарантула.

Тогава Файнщайн я завел в изоставения туберкулозен санаториум Уейвърли Хилс – „най-страшната къща на света”, ако се вярва на рекламите. Служителите на атракциона включвали странни шумове и музика, от които да ти настръхне косата, а актьори с всички сили изобразявали убийци, чудовища и призраци. А тя само се смеела, когато другите туристи пищели от ужас. Освен това случайно успяла да се скара на едно от „чудовищата”, когато от любопитство се опитала да докосне главата му.

Файнщайн е клиничен невропсихолог от Калифорнийския технологичен институт и всъщност се опитвал да разбере как се ражда страхът в човешкия мозък. Ползите от това са много. Например може да се разработят ефективни методи за лечение на посттравматично стресово разстройство.

СM привлякла вниманието на учените, когато попаднала в лабораторията на невролога Дениъл Тренъл от университета на Айова в САЩ в средата на 80-те години. Току-що й били поставили диагноза „синдром на Урбах-Вите”. Това генетично разстройство се среща толкова рядко, че днес са известни по-малко от 300 случая. Сред симптомите са кожни увреждания и отлагане на калций в мозъка. При СМ болестта унищожила амигдалата – т.нар- център на страха.

„Толкова локализирано огнище на увреждане се среща изключително рядко – отбелязва невробиологът Дениъл Кенеди от университета на Индиана. – Такива случаи са общо двайсет.” Като чул това, Тренъл разбрал, че му се е удал уникален шанс да изучи функцията на тази част от мозъка.

Амигдалата играе важна роля в образуването на емоциите, особено на страх. Това се знае отдавна, но детайлите му са мъгливи. Например учените още не могат да кажат колко амигдали са необходими за страха, отбелязва Майк Кънигс от университета на Уискънсин-Мадисън. Възможно е активността на амигдалата, регистрирана с тмограф, да е само резултат от дейността на други области на мозъка.

Заедно с амигдалата при СМ изчезнало чувството на страх, докато цялата останала емоционална палитра не претърпяла промени. Може да се каже дори, че започнала да изпитва нови усещания. Веднъж учените я поканили на ресторант, където тя с удоволствие побъбрила с келнера, а на следващия ден помолила да я отведат на същото място. Като видяла същия келнер, СМ веднага се развеселила и била подчертано дружелюбна с него.

Това е признак, че за разлика от повечето други хора СМ не е способна да разпознава едва забележими намеци, които ни карат да се държим по-сдържано в определени ситуации. „Хората, които на мен и на вас ни изглеждат подозрителни, тя нарича заслужаващи доверие – казва Кенеди. – СМ се отнася предвзето към хората в този смисъл, че иска да се сближи с всички.” Очевидно амигдалата отговаря не само за страха като емоция, но и за някои аспекти на социалното поведение.

Кенеди наскоро проверил и степента на откритост на СМ, например за чувството за личното й пространство. Той помолил жени бавно да се приближат към СМ, докато той очаквал да получи от нея знак, когато започне да усеща дискомфорт. Тази граница е разположена на разстояние 0,34 м от СМ, тоест почти два пъти по-близо, отколкото при другите участници в експеримента.

Освен това станало ясно, че СМ не е способна да чете израженията на лицата, но това се случва избирателно – тя вижда радостта и мъката, но не може да определи страха. Това е подсъзнателна реакция – лица, изкривени от страх или злоба, заедно с нищо неизразяващи физиономии се появявали за много кратко на екрана и СМ трябвало да натисне бутон колкото се може по-бързо при вида ни лице, изразяващо по-скоро страх, отколкото гняв. С тази задача тя се справила също както и останалите. Но когато й дали неограничено време за размисъл, започнала да греши.

Кенеди открил, че проблемът е в това как мозъкът насочва нейното внимание. СМ не гледа в очите хората, когато в тях се чете страх, тоест когато те се разширяват. Когато я поставили в такива условия, че да не може да не ги гледа в очите, започнала по-често да отбелязва лицата на изплашените хора.

По такъв начин амигдалата е не просто „детектор на опасности”. Опасността, очевидно, се регистрира от други области на мозъка, а амигдалата в резултат на тази работа управлява нашето внимание за събиране на критично важна информация за степента на опасност. Резултатът е чувството на страх. А тъй като при СМ липсва амигдала, тя усеща само чувството на вълнение, но не и страх. Това обяснява и защо в зоомагазина и в „къщата с привиденията” не била равнодушна, както би следвало да се очаква от безстрашен човек.

Файнщайн леко нарушил тази стройна теория. Защото най-накрая успял да изплаши безстрашната жена.

Фабриката на страха – амигдалата – по една в двете полукълба на мозъка, отсъства при СМ.

В един от експериментите към нея се присъединили близначките АМ и БГ с идентично увреждане на амигдалата. Файнщайн се обърнал към класически тест за паника – приканил ги да сложат маски, в които се подавал въздух с 35% съдържание на въглероден диоксид. При повечето здрави хора незабавно започват хрипове, учестява се сърцебиенето, те се изпотяват и усещат главоболие. Около една четвърт изпадат в паника.

Колкото и да е странно, тримата също преживели паника. СМ започнала да маха с ръце, сочейки маската, и крещяла: „Помогнете ми!” Когато свалили маската, тя казала: „Паникьосах се, защото не разбирах какво се случва.” За първи път тя изпитала страх.

Близначките реагирали аналогично. АМ направила гримаса и свила лявата си ръка в юмрук, опитвайки се да се освободи. По думите й тя се изплашила, че ще се задуши, и отбелязала, че това бил най-ужасният момент в живота й. БГ сама свалила маската и признала, че усетила нещо съвсем ново – страх от близката смърт.

След всичко това Файнщайн не знаел какво да мисли. В продължение на десетилетия амигдалата е описвана като център на страха и изглежда естествено, че при отсъствието й човек става отчаяно смел. Но ученият скоро стигнал до извода, че старата теория не е толкова вярна. Очевидно мозъкът по различен начин обработва заплахите, идващи отвътре (астма, сърдечен пристъп и т.н.).

„Това е първична сила, базова форма на страха”, подчертава Файнщайн. Наистина, тук няма за какво да се напряга вниманието и да се оценява състоянието на околната среда – високото ниво на въглероден диоксид във вдишвания въздух води до промяна на киселинността на кръвта, в резултат на което се активира каскада реакции в мозъка. Затова паниката възниква и без амигдалата – по-скоро някъде в хипоталамуса и централното сиво вещество.

И тук следва да се обърне внимание на един важен момент. Хората с амигдала разбират, че това е научен експеримент и че учените няма да позволят да се случи нещо страшно. Затова и паниката при тях е различна. В дадения случай триото изпитало истински предсмъртен ужас. Те не успели по необходимия начин да интерпретират обхваналото ги вълнение.

Ролята на амигдалата в оценката на риска се обяснява и от други подобни експерименти. При здравите участници се появява предупреждаваща реакция при повтаряне на теста – преди повторното поставяне на маската при тях се променя характерът на потоотделянето и леко се учестява сърцебиенето. Доброволците със синдром на Урбах-Вите при повторен тест се държат също толкова безстрашно, както и при първия. Следователно амигдалата отговаря още и за съхраняването на спомените за преживения ужас.

Интересно е също, че при 200 ветерани от войната във Виетнам с черепно-мозъчни травми никой от пациентите с увредена амигдала не получил посттравматично стресово разстройство.

Така че с тази област от мозъка трябва да се работи внимателно. От една страна, тя е причината да не можем да се избавим от мъчителни спомени, а от друга – тя ни защитава и ни учи да избягваме опасностите. Лишената от амигдала СМ веднъж признала: „На никого не пожелавам да бъде като мен.”

Източник: NewScientist