Днес Слънчевата система изглежда спокойно и уютно местенце – осем планети на своите места и като че ли така е било винаги.
На телата, които отдавна се въртят около светилата, има по-малко летливи материали. А ето че зад снежната линия (което е разбираемо от самото ѝ название) водният и газовият лед са много повече. Общо взето, различно местожителство, различен състав, ако сте съгласни.
И правилно, че не се съгласявате. Астрономи начело с Франческо Демео от Харвард-Смитсъниънския център по астрофизика (САЩ) опитали да съставят карта с разположението на астероидите в Слънчевата система и да я свържат с техния състав. И ето какво им се получило.
Досега астероидите от Главния пояс между Юпитер и Марс са разглеждани като следи от неудачни опити за планетообразуване, когато гравитацията на близката планета гигант така и не позволила възникването на съседна планета, като спряла процеса в начален стадий. Тези, които били по-близо до Слънцето, трябвало да са по-сухи, пък по-далечните – по-богати на лед.
Когато, използвайки данните на Слоанския цифров обзор на небето, успели да анализират състава на хиляди астероиди от Главния пояс, последният се оказал доста разнороден – тоест по-разнообразен, отколкото се смятало. И особено това се отнасяло до малките астероиди.
Самите учени обясняват това с появилия се през миналото десетилетие модел на Ница, от който следва, че изначално планетите в Слънчевата система не са били разположени там, където са днес, и са били на съвсем други разстояния помежду си (по всяка видимост – по-малки). След това поради гравитационните взаимодействия между гигантските планети те започнали да се изместват.
Гравитацията на Юпитер изхвърлила другите гиганти по-далече от Слънцето и практически всички малки тела – от орбитата на Меркурий до Сатурн – били преместени от местата си на „неутрална територия“, където гравитацията на Юпитер не допринасяла за изхвърлянето им от системата.
От стартовото население на астероидния пояс можело да бъдат загубени до 90% от телата, докато „новаци“ от други точки рязко разнообразили общата картина по състава на астероидите и им осигурили набор както от сравнително сухи, така и от доста влажни тела.
Авторите на изследването смятат, че именно мощното разместване на астероиди и комети, предизвикано от споменатите миграции на газовите гиганти, може да е подарило на Земята нейните океани – късната тежка бомбардировка от комети трябва да е осигурила нашата планета с достатъчно количество вода, която в системи, непреживели съответното хаотично разместване на планети, просто нямаше да случи.
На тази основа астрономите смятат, че много екзопланети със земни размери могат да се различават от Земята по обезпеченост с вода в лоша посока. Разбира се, при липсата на данни за това, доколко обща за планетните системи се явява вътрешната миграция на планетите, това предположение изглежда доста смело.
Отчет за изследването е публикуван в сп. Nature.
