На 22 юли 1972 г. съветската автоматична станция „Венера-8“ достига повърхността на Венера, отбелязвайки ключов етап в изследването на негостоприемната планета.

Апаратът не просто достига втората планета от Слънцето, а извършва меко кацане на нейната дневна страна, за разлика от предшественика си „Венера-7“, който се приземява откъм нощната.

Автоматичната междупланетна станция „Венера-8“ е създадена в Машиностроителния завод „С. А. Лавочкин“ (днес НПО „Лавочкин“ към „Роскосмос“) и е изстреляна от космодрума Байконур с ракета носител „Молния-М“ на 27 март 1972 г.

Полетът ѝ до „адската“ планета продължава 117 денонощия

Ключовият момент от мисията настъпва на 22 юли в 11:37 ч. московско време, когато спускаемият апарат навлиза в атмосферата на Венера.

Модулът с маса 495 кг навлиза със скорост от 11,6 км/с и изпитва колосално претоварване, достигащо 335 g.

Благодарение на аеродинамичното спиране, само за няколко минути скоростта му намалява до 250 м/с.

На височина от около 55 км се разгръща парашутната система, с което започва 55-минутно спускане, по време на което апаратът предава безценни научни данни към Земята.

Самото кацане се случва в 12:32 ч. московско време в точка с координати 10° южна ширина и 335° източна дължина.

Вертикалната скорост при докосването на повърхността е 8,3 м/с.

Истинското чудо на инженерната мисъл обаче е фактът, че „Венера-8“ продължава да работи и да предава информация в продължение на цели 50 минути след кацането си в адските условия на венерианската повърхност. Там, където температурата достига 470±8°C, а налягането – 90±1,5 атмосфери.

Тези данни потвърждават и уточняват резултатите, получени от мисията „Венера-7“.

Успехът на „Венера-8“ е невъзможен без редица инженерни нововъведения

Конструкторите вземат предвид опита от предишната мисия и намаляват дебелината на стените на спускаемия апарат, с което олекотяват масата му с 38,5 кг.

Това позволява монтирането на допълнително оборудване, включително фотометър за измерване на осветеността на повърхността – ключов инструмент за планирането на бъдещи мисии с фотокамери.

Модернизирана е и комуникационната система: добавена е резервна антена, която гарантира връзка дори при неблагоприятно положение на апарата след кацане.

Научните резултати от „Венера-8“ се превръщат в истински пробив.

Установено е, че осветеността на повърхността при ъгъл на Слънцето от 5,5° е 350±150 лукса, което е сравнимо с мрачен ден на Земята.

Това означава, че атмосферата под облачния слой е достатъчно прозрачна за потенциално заснемане.

Освен това в атмосферата е открит амоняк (в обем 0,01-0,1%) и са измерени скоростите на вятъра: 50-60 м/с на височина 50 км и почти пълно безветрие (0-2 м/с) близо до повърхността.

Гама-спектрометърът за първи път анализира състава на почвата, показвайки, че тя е рохкава (с плътност 1,4 г/см³) и по своя радиоактивен състав наподобява земните гранитни скали.

Мисията на „Венера-8“ е изпълнена изцяло

Тя не само разширява познанията за „сестрата на Земята“, но и проправя пътя към по-сложните апарати от следващото поколение, затвърждавайки лидерството на съветската космическа наука в изследването на Венера.

След нея щурмът на негостоприемната планета е продължен от мисиите „Венера-9“ и „Венера-10“.