Обредът за възкресяването на мъртвите е сред най-мистичните обреди, практикувани от жреците на вуду. Но наистина ли се случва чудо, или всички манипулации на жреци и магьосници се обясняват с наркотично или хиптонично въздействие върху жив човек?
Ето как описва обреда за възкресение френският пътешественик Франсоа Алексис, който бил на посещение в Република Бенин.
„Изминаха около три седмици след моето пристигане в Абоме, преди да успея с помощта на прилично количество десетфранкови банкноти да придумам Нгамбе да ми покаже една от церемониите по възкресение.
Пропътувахме няколко мили от Абоме и стигнахме до долина, към която водеше път, по-скоро подобен на трап. Извивайки се по склона, той се изкачваше нагоре по кръглата долина. В края на възвишението имаше малка поляна.
Нгамбе ме предупреди да пазя пълна тишина. Не зная какво искаше – да скрие моето присъствие или да ме накара да почувствам колко трудно му е било да уреди това „тайно” посещение. От разясненията му ставаше ясно, че присъстваме на обред по възкресение на човек, станал жертва на нападение на дух, изпратен му от знахар от съседното селище. Жреците от селото на нещастника се събрали, за да унищожат или неутрализират властта на духа, „убил” съселянина им.
Скрихме се в храсти на около петдесет крачки от поляната, където се беше събрала група туземци. Беше ми ясно, че Нгамбе, за да „уреди” присъствието ми, не е поделил с участниците в церемонията получените от мен пари. Мракът се спускаше, аз бях взел камерата, но за мое голямо съжаление светлината беше недостатъчна.
Човекът лежеше на земята, без да проявява никакви признаци на живот. Забелязах, че едното му ухо беше наполовина откъснато, но това беше стара рана – други следи от насилие не се виждаха. Около него стоеше група негри, едни бяха напълно голи, други бяха намъкнали дълги, непоръбени ризи. Сред тях имаше няколко жреци, които се отличаваха по снопа коса върху бръснатата глава. Чуваше се равномерен шум от гласове – течеше подготовката за церемонията.
Разпореждаше се старец в износен армейски тренч, свободно падащ до коленете му. Той подвикваше на останалите, размахвайки ръце. На ръката му се виждаше гривна от слонова кост. Старецът очевидно беше главният жрец и му предстоеше да изгони злия дух.
Няколко човека с бързи крачки се приближиха към проснатото на земята безжизнено тяло, повдигнаха го, пренесоха го в центъра на поляната и доста небрежно го пуснаха на земята. Можеше да се предположи, че човекът е мъртъв или е доста близо до смъртта. Двама мъже започнаха да бият барабани, направени от кухи дървени пънове.
Баранчиците бяха млади момчета, явно непринадлежащи към служителите на храма. Мускулите им изпъкваха под тъмната блестяща кожа, лицата бяха неподвижни. Ритмичните движения на ръцете им произвеждаха хипнотизиращо действие.
Косите им бяха сплетени в ситни плитки, украсени с бели и червени костни мъниста.
Главният жрец започна ритмично да приплясква около проснатото тяло, напявайки нещо с нисък монотонен глас. Дрехата му комично се развяваше в танца, откривайки черните му блестящи задни части, когато той подскачаше от една страна на друга в ритъма на барабаните. Наведох се и казах на Нгамбе: „Аз съм лекар. Бих искал да видя човека и да се убедя, че наистина е мъртъв. Можеш ли да го уредиш?”
Нгамбе решително отказа, но в крайна сметка стана и тръгна напред. Проведоха се кратки преговори – старият жрец прекрати своя танц, каза рязко нещо останалите съгласно закимаха с глави. Накрая Нгамбе се върна.
„Наистина ли си лекар?”, попита той. Аз потвърдих, като реших да не изпадам в подробности за различията между моята професия на зъболекар и другите области на лечебната практика. Нгамбе ми даде знак да го последвам.
„Не го пипай!”, рязко заповяда той. Аз съгласно кимнах и застанах на колене до тялото. Танцът спря и зрителите се събраха наоколо, гледайки ме с любопитство. На земята лежеше здрав млад мъж, с широки гърди и силни ръце. Аз седнах така, че да го закрия с тялото си и с бързи движения повдигнах клепачите му, за да проверя реакцията на зениците. Реакция нямаше. Опитах се също да напипам пулс. И пулс нямаше. Нямаше и признаци на биене на сърцето.
Изведнъж се разнесе шум, сякаш всички заедно въздъхнаха. Обърнах се към Нгамбе. В очите му светеше злоба, а лицето му беше изкривено от ужас.
„Той ще умре – каза ми на френски. Ти го докосна. Той ще умре.”
„Той и така е мъртъв, Нгамбе – казах аз, докато ставах. – Това е престъпление. Трябва да съобщя на френската полиция.”
Нгамбе още тресеше глава, когато старият жрец неочаквано възобнови танца си около тялото. Започнах да се оглеждам, без да знам какво да правя. Положението не беше от приятните. Макар да не изпитвах голямо притеснение, знаейки, че страхът от френската полиция ще ме защити от насилие, в действията на тези хора имаше много неразбираеми неща за мен и те лесно можеше да се окажат опасни.
Спомних си историята за един белгийски полицай, когото убили, разкъсали на няколкостотин парчета и си направили амулети заради това, че той попречил на обред за поклонение на племето пред своя фетиш.
Заобиколи ни група от трийсет души. Ниските им гласове запяха ритмична песен. Това беше нещо средно между вой и ръмжене. Те пееха все по-бързо и високо. Имах чувството, че и мъртвият можеше да чуе тези звуци. Какво беше моето удивление, когато именно така се случи!
„Мъртвият” неочаквано прокара ръка по гърдите си и се опита да се обърне. Крясъците на околните се сляха в непрекъснат вой. Барабаните започнаха да бият още по-яростно. Накрая лежащият се обърна, сгъна крака под себе си и бавно застана на четири крака. Очите му, които преди няколко минути не реагираха на светлина, сега бяха широко отворени и ни гледаха.
Исках да му премеря пулса, за да разбера дали няма въздействие на някакъв опиат. Но Нгамбе, притеснен от моето присъствие в такъв момент, се постара да ме отведе по-далече от кръга на танцуващите. След това го попитах наистина ли този човек е бил мъртъв. Нгамбе, повдигайки костеливите си рамене, отвърна:
„Човек не умира” Убива го дух. Ако духът не желае неговата смърт, той живее.”
Нгамбе ми говореше на смесица от кисвахили, португалски, френски и английски. Смисълът на думите му се свеждаше до това, че човекът, над когото току-що беше извършен ритуал, е бил „убит” от дух, изпратен от пазача на амулета, който действал по нареждане на неговия враг.
Този дух влязъл в тялото на човека и послужил отначало като причина за болест, а след това и смърт. Но в кратък период след смъртта все още е възможно да се върне душата на човека в тялото, ако се изгони злият дух. Когато съм докоснал „мъртвеца”, едва не съм провалил цялата работа.
Струва ми се, че на този човек е бил даден някакъв алкалоид, който е предизвикал каталепсия или транс, и тялото му се е оказало безжизнено. От друга страна, той може да е бил в състояние на дълбок хипнотичен сън. Най-учудващо за мен беше това, че човекът, който не реагираше на обикновените тестове, беше изведен от това състояние без помощта на лекарства или известни стимулатори и дори без да го докосне човешка ръка.
По-късно, когато разказах на представител на френската администрация за това, се убедих, че не съм бил единственият бял, присъствал на подобна церемония. Съгласието на жреца на амулета можеше лесно да се спечели срещу съответна сума. Макар че официално вуду култът е забранен, френската полиция не желае да си има проблеми с жреците и гледа през пръсти на тяхната дейност.
Деянията им обаче причиняват много голяма вреда. С наркотици или хипноза те напълно поробват жертвите си. Под психологическия натиск на жреца хората стават негово безволево оръжие. Дори не можем да си представим колко престъпления се извършват по такъв начин от жреците на вуду.”
Източник: Интересная газета. Мир непознанного
