Човек за човека е вълк, гласи крилатата римска фраза, която се използва, за да опише как един представител на Homo sapiens се опитва да направи някоя гадост на друг.
Ако се абстрахираме от емоционалната оценка, то афоризмът придобива съвсем друг контекст: вълците, както и хората, са високо социални същества.
Към подобно мнение се придържа и екип италиански учени от университета в Парма, решили да изследват предназначението на вълчия вой. С тази цел те заминали за Австрия, където е разположен Центърът за изучаване на вълци. С резултатите на изследването им можете да се запознаете в сп. Current Biology.
Интереса си към темата изследователите описват така: „Много е написано за функциите на сигналите, които използват животните, докато механизмите, каращи ги да правят това, остават по-скоро обект на многобройни спекулации, отколкото на сериозни научни изследвания.”
Например смятало се, че издаваните от животните звуци са израз на емоционални преживявания, изменение на физиологичното състояние, както и реакция на околната среда и случващите се с нея метаморфози.
Този път учените решили да съвместят емоционалните и когнитивните фактори, за да изяснят кое кара вълците да вият. Те провели експеримент, чиито участници станали девет питомеца на споменатия австрийски център. За чистота на експеримента били взети представители на две неконтактуващи между себе си глутници.
Първо изследователите решили да изяснят явява ли се воят емоционална реакция на разпадането на вълчата глутница, тоест на стреса, или е предизвикан от други социални фактори. За това учените разделили привикналите една към друга особи, а впоследствие периодично измервали нивото им на кортизол –хормона, който се изработва в организма в отговор на стреса.
Първият от получените резултати се оказал неочакван – когато от глутницата бил вземан някой от нейните представители, останалите вълци започвали да вият, но кортизолът в организма им практически не се изработвал, вследствие на което може да се каже, че те не изпитвали стрес. Това показало още, че воят е явление от доброволен характер, а не реакция, провокирана от определени хормони.
След това учените се опитали да разделят вълците по йерархичен статус – от избраните групи първо вземали главатаря, силните самци, а след това и слабите.
Станало ясно, че когато се вземе доминиращата особа, воят продължава повече, отколкото при вземането на слаби членове. Освен това учените измерили силата на воя и тя се оказала значително по-силна, когато групата се лишела от водача си.
Подобна реакция предизвиквало и отвеждането на нечий постоянен или потенциален сексуален партньор – с разликата, че в този случай виел само вълкът, когото са лишили от половинка.
Така учените изяснили, че вълчият вой не е отражение на емоционалното състояние на животното. Проведените експерименти показали, че това по-скоро е инструмент за социализация, имащ строга зависимост от йерархичната структура, както и от това има ли животното партньор.
Вследствие на това може да се каже, че воят е явление с рационално-когнитивен характер и няма нищо общо с емоционалното състояние.
Източник: Газета.ru
