За възрастта на вечността и за края на безкрайното

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Според Смирненски: „Ний всички сме деца на майката Земя”, а ако се вярва на науката, Слънцето е майка на Земята, Млечният път е майка на Слънцето, а Вселената е майка на всички галактики.

Затова Вселената се явява нашата прапрабаба и родовата памет ни задължава да се интересуваме от нея, колкото и възрастна да изглежда тя. Впрочем до началото на миналия век човечеството не е подозирало за съществуването на прапрабабата и си е мислело, че корените на родословното дърво са зарити нейде в звездите.

Всички мераклии да обезсмъртят името си – от Мойсей до Айнщайн – напрягали интуицията си, но при отсъствие на аналози точността на прогнозите им не надвишавала точността при гадаенето на бобени зърна.

Но още през 1911 г. Весто Слайфър дал пример за коректно поведение към престарялата прабаба, като започнал да измерва червеното отместване в спектъра на галактиките и правилно изтълкувал резултатите като разширение на Вселената. Щафетата поел Едуин Хъбъл и през 1929 г. успял да получи количествена зависимост между параметрите на разширението:

W= HR

Тази зависимост се нарича закон или уравнение на Хъбъл. В нея W е скорост на отдалечаване на галактиката; R е разстоянието от нас до съответната галактика; а H е постоянната на Хъбъл.

Раждането на легендата за раждането на Вселената

Още от пръв поглед личи аналогията на закона на Хъбъл със закона за равномерното праволинейно движение – пътят е равен на времето по скоростта – и тогава постоянната Н трябва да изразява обратното време от началото на движението.

Изглеждало логично скоростта на движението да е била винаги постоянна и тогава обратната стойност на Н трябва да изразява времето от началото на движението. Ако се допусне, че тогава се е родила самата Вселена, то това време ще бъде равно на нейната възраст.

При първото пресмятане се е получил конфуз, защото от определената от Хъбъл стойност на Н се получила възраст на Вселената под милиард години – възраст, далеч по-малка от възрастта на Земята. Тогава ентусиастите запретнали ръкави и скоро стойността на Н била коригирана десетократно, което обезпечавало една напълно прилична възраст. Сега всички са убедени, че нашата прапрабаба е на възраст между 13,7 и 13,8 милиарда години.

Но причината за движението на галактиките останала неясна и Белгийският поп-физик Льометър веднага съобразил: Галактиките се движат по инерция, придобита от божествен взрив при раждането на Вселената.

Отначало идеята била приета с насмешка, но когато Джордж Гамов успял да съчетае взрива с раждането на материя (нуклеосинтез), насмешките прераснали в учтиви усмивки. Днес теорията на Големия взрив е общоприета и лежи в основата на съвременната космология.

От гледна точка на здравия разум всички процеси, съпътстващи Големия взрив, са пълен абсурд, но, изглежда, и с това се свиква. И когато всичко изглеждаше толкова добре скалъпено, се получи гръм от ясните небеса: логиката изисква инерциалното движение да се забавя с времето поради възпиращото действие на гравитацията. Но се случва така, че в търсене на закъснение в скоростта на разширението, което да бетонира теорията за Големия взрив, астрономите откриха… ускорение на разширението!

Ръководен принцип: Не е необходимо да ядете яйца, които миришат, и да се отровите, за да докажете, че те са развалени. Миризмата е напълно достатъчен показател!

Ускореното разширение е „миризмата”, която показва, че съвременната космология е фалшива. Абсурдно е движението в една разширяваща се с ускорение система да се описва с линейно уравнение.

Елементарната логика. Повече от очевидно е, че уравнението на Хъбъл е диференциално:

W = dR/dt = HR

След интегрирането се получава:

R = R0 exp(Ht)    и  W= W0 exp(Ht),

където R0 и W0 са стойности на радиуса и скоростта в началото на разширението.

Значи в началото на разширението Вселената е съществувала с напълно определен минимален размер. Постоянната на Хъбъл изразява не обратната възраст на Вселената, а обратното време, за което размерът и скоростта на разширението се увеличават 2,73 пъти!

Оттук следва категоричният извод: Вселената е вечна с циклични повторения на разширения и свивания. Няма раждане на Вселена – няма Голям взрив, няма инфлация, няма раждане на материя от чиста енергия, няма асиметрия при раждане, няма кондензация на газове. Край на загадката за огромната ентропия в началото, защото материята в началото е представлявала единно тяло с практически нулева ентропия…

Няма теория, адекватна с Вселената!

Разчистване на терена

За да се построи теория, адекватна с ускореното разширение на Вселената, е необходимо да се разчисти теренът:

  1. Времето присъства като аргумент в горните уравнения и се явява като мярка за скоростта на всички процеси, протичащи във Вселената, паралелно с разширението ѝ.
  2. Пространството не е свързано с разширението. Тезата, че ускореното движение се дължи на изкривяване на пространството, води до абсурд – едновременно изкривяване в двете посоки – към и против материята.
  3. Еднаквата форма на зависимост на разстояние и скорост на разширение от времето показва, че по време на разширението влиянието на гравитацията е елиминирано. Това означава, че ускореното разширение се е извършвало при постоянна подкритична плътност на масата на материята във Вселената (М). Следователно масата на материята трябва да расте с времето:

M = M0 exp(3Ht)

  1. Тъй като периферните галактики се отдалечават от нас със скорост, близка да скоростта на светлината, то може де се приеме, че Вселената се разширява с тази скорост. Това показва, че скоростта на светлината (с) не е фундаментална постоянна, а расте с времето:

с = с0 ехр(Ht)

За да се минимизира субективният елемент при разработването на теория за Вселената, е необходимо да се държи сметка за всички нерешени проблеми на физиката. Естествено, трябва да се започне с изясняване на причината за ускореното разширение.

Веднага трябва да се отхвърли идеята за съществуването на тъмна енергия, която блика неизвестно откъде. Енергията няма цвят и не може да съществува самостоятелно, за да „блика”. Кой е енергоносителят? Телата се движат с ускорение само под действие на сила, а силата е мярка за взаимодействие.

Но за взаимодействие са необходими минимум два „субекта”. Единият е материята в галактиките, а другият? Това не може да бъде скаларно силово поле, защото няма кой да го създаде. Да не говорим, че самата идея за съществуването на полета от обменни сили, пренасяни от частици бозони, е дълбоко фалшива. Представата за пренасяне на сила на привличане чрез обмен на частици е математически и физичен абсурд.

Обменът на частици винаги е само обмен на импулси и в най-добрия случай може да доведе само до възникване на сила на отблъскване!

Теоретични основи

Анализът показва, че разширението на Вселената е аналогично със свободно разширение на среда с обем V, когато скоростта на разширението е обратно пропорционална на плътността ѝ (р):

dV/dt = k/p = 3HV, където   k = 3H -коефициент на пропорционалност. След интегриране се получава:

V = V0 exp (3Ht); и   R = R0 exp(Ht)

Така се стига до извода, че причината за ускореното разширение на Вселената е свободното разширение на среда, намираща се в начално плътно състояние – Ефир (етер)!

Впрочем ефирът е и причина за гравитацията, която може да се опише като процес на „свиването” му. Тогава поведението на ефира, в дадена област, ще се определя от плътността на материята в него и при някаква „критична” плътност ускоренията при свиване и разширение ще бъдат еднакви: Известно е, че критичната плътност е001Това равенство изразява еднаквата природа на гравитацията и ускореното разширение. Лявата му страна изразява ускорението при гравитация, а дясната – зависимостта на ускорението при разширяване на Вселената.

Същност на ефира (факултативно)

Движението на ефира не се предава механически на материята. Взаимодействието ефир–материя при ускорено движение се изразява в образуването на вълни на Дьо Бройл, които при равномерното движение носят материята през ефира. Това е физичният смисъл на инерцията. Ефирът е средата, в която се образуват и разпространяват електромагнитните вълни. Намаляването на плътността на ефира вследствие на разширението му води до растеж на скоростта на светлината, отбелязано по-горе.

Гравитацията като „свиване” на ефира е фактически израз на процеса на неговото поглъщане от материята в процеса на растеж на нейната маса. Това е така, защото материалните частици не са инертни топчета, а зациклени асиметрични електромагнитни вълни. Всички електромагнитни вълни се образуват от пулсацията на силови заряди, което предизвиква поляризация на ефира и се възприема като вълна.

Така достигаме до структурния елемент на Вселената – биполчастица с два противоположни по знак силови заряди. При ефира биполите са свързани по двойки, при което зарядите взаимно се компенсират. В ефира съществуват и самостоятелни симетрични биполи, зарядите на които образуват електромагнитните вълни. Съществува и определено количество асиметрични (с нееднакви силови заряди) биполи. Поради тази причина при пулсацията асиметричният бипол се движи в кръг, образувайки вълните на материята. Движещият се в кръг силов заряд е еквивалентен на електрическия заряд. Масата на материалната частица е обратнопропорционална на дължината на вълната и изразява съпротивлението на ефира при образуване на вълната.

Същността на основния процес във Вселената е преразпределение на ефира от свободното му състояние в свързано състояние в материалните вълни. Този процес приключва с пълната абсорбция на свободния ефир. Тогава, в отсъствие на свободен ефир, материалните вълни не могат да съществуват и се разпадат, като с това дават начало на новия Ефир с плътност, еквивалентна на плътността на материята.

Освободените след разпадането асиметрични биполи започват отново да изграждат нови материални вълни в условието на огромна плътност на средата, предопределяща много ниски скорости на разпространение на вълните и респективно минимални радиуси на зацикляне и минимални маси на частиците.

За възрастта на вечността

Не е коректно да се говори за възраст на Вселената. Вечността не се измерва със секунди, нито с квинтилиони години. Частите на вечността също са вечности, но във вечността могат да се фиксират измерими периоди от време. Затова може да се говори за продължителност на някой от периодите на развитието на Вселената.

Засега е напълно възможно, с известни условности, да се изчисли времето, изтекло от началото на разширението до сега. Условностите са следните:

  1. При прехода от свиване към разширение е имало период, когато резултиращата скорост е била равна на нула, но за да се използва получената по-горе формула за зависимостта на скоростта от времето, трябва да се започне с някаква минимална стойност, напр. W0 = 1 см/сек.
  2. За настояща скорост на разширение приемаме скоростта на светлината (W= 3.1010 см/сек).
  3. За постоянната на Хъбъл използваме най-често спряганите от науката стойности:    Н = (2,2 – 2,3) .10-18 1/сек.

При тези изходни данни времето, необходимо за ускорено разширение на Вселената от 1 см/сек до скоростта на светлината, е равно на около 350 милиарда години! Предвид на колосалната разлика между сочената от науката възраст на Вселената (13,7 – 13,8) милиарда години и 350 милиарда като част от периода на ускореното и разширение, то влиянието на условностите е пренебрежимо.

Но в последно време все по-упорито се натрапва стойността Н = 4,354. 10-17 1/сек, която е много близо до първоначалната стойност, определена от Хъбъл (1,8.10-17). Но при тази стойност на Н времето, необходимо за достигане скорост на разширение, равна на скоростта на светлината, е само около 19 милиарда години. Ето как „добронамерените” манипулации при определяне на Н доведоха до бъркотия!

Но добрата новина е, че и учените са започнали да разбират, че обратната стойност на Н не е равна на възрастта на Вселената, а това е началото на края на легендата за Големия взрив.

Свиването на Вселената започва от момента, в който плътността на ефира в нея падне под нивото на плътността на ефира извън нея. Под всестранния напор на ефира извън Вселената започва свиването ѝ, като едновременно с това продължава поглъщането на останалия ефир.

Скоро свиването придобива огромна скорост поради практическото отсъствие на съпротивление на движението. В отсъствие на ефир не се образуват Дьо Бройлови вълни и затова няма инерция и кинетична енергия.

Но това не е кончината на нашата прапрабаба. Тя е безсмъртна: скоро остатъците от материята се скупчват в центъра, в обем с радиус под 0,5 светлинни години. В отсъствието на ефир материалните вълни се разграждат и от тях се образува новият ефир.

Процесът на разграждането на вълните е ендотермичен и температурата пада близо до абсолютната нула. Тази температура се наблюдава като реликтово излъчване. В новия ефир започва изграждането на обновена материя, с което се дава начало на нов цикъл от развитието на Вселената.

За края на безкрайното

В един триизмерен свят, какъвто е нашият, безкрайността на пространството няма разумна алтернатива. Очевидно тримерното Евклидово пространство е безгранично и е запълнено с ефир. Логично е да се очаква, че в него съществуват безброй вселени и антивселени (изградени от антиматерия). Вселените съществуват като флуктуации на свободните биполи в ефира и образуват една огромна общност – Мегавселена.

 

Категории на статиите:
Фокус

Коментарите са затворени.

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори