Често ни се струва, че преди животът ни е бил по-добър – впечатленията са по-остри, въздухът е по-чист, филмите са по-интересни… Дори тези, които са наясно, че носталгичните възприятия изкривяват миналото и бъдещето, също ще въздъхнат: „Ех, преди и тревата беше по-зелена, и дърветата – по-високи…”
В края на краищата този ефект на паметта заинтересувал психолозите. Кери Мовидж от университета „Карнеги Мелън” (САЩ) е публикувал в Journal of Behavioral Decision Making статия, в която се опитва да изясни явява ли се носталгията следствие на това, че в миналото наистина сме живели по-добре, или това е така да се каже илюзия на нашия ум.
Здравомислието подсказва, че това по-скоро са трикове на нашата памет и възприятие, но самото здравомислие се опира на субективни съждения, предпочитания, мнения, опит, а това от научна гледна точка това почти нищо не доказва.
Мовидж предложил на участници в експеримент да оценят филми и телевизионни шоута. Едни от картините били съвременни, други – от минали години. В резултат по-високи оценки били поставени на „артефактите”. Според психолога това се случва поради предпочитанията на нашата памет, която просто забравя неприятния опит, случил се с нас в миналото.
Ако става дума за филми, то киното от миналото ни се струва като цяло по-добро, тъй като в паметта остават, грубо казано, шедьоври (добре, нека не са шедьоври, но във всеки случай тези неща, които еднозначно са ни харесали). Ако става дума за нови филми, то ние просто още не сме успели да забравим картините, които „не са ни зарадвали”.
С други думи, базовата оценка на миналото се оказва завишена – ние сравняваме доброто с най-доброто. В настоящето ни се налага да си имаме работа с наистина лоши спомени.
Когато доброволците били подканени да си спомнят филм или телевизионно шоу от минали години, то най-често те говорили за такива, които са им харесали. Освен това всичко, което им идвало наум, се оценявало по най-добрия начин. Ако ставало дума за сегашно време, то оценките били по-обективни и затова съвремието неизбежно губело войната с миналото. Така носталгичното чувство расте, когато човек с тъга въздиша по „прекрасното минало”.
Всичко това може да не изглежда прекалено актуален проблем, който засяга изключително възрастните хора, тъгуващи по своята младост. Възрастта е възможно, но не и необходимо условие за носталгията. Достатъчно е да се запознаем с някои разсъждения на изкуствоведи, киноведи, културолози или геополитици, разсъждаващи за миналото и бъдещето, за да разберем колко силна власт има носталгията над психиката.
Източник: Университет „Карнеги Мелън”
