Том Стафорд
Какво е общото между бившия премиер на Великобритания Гордън Браун, певицата Бритни Спиърс и бившата първа дама на САЩ Жаклин Кенеди?
Всички те с ентусиазъм си гризат или са си гризали ноктите.
Лично аз не се гордея с навика си. На хората не им е приятно да наблюдават как някой си гризе ноктите.
Това е нехигиенично и понякога дори боли, ако се увлечеш и отхапеш прекалено много. Опитвал съм се да отвикна много пъти, но така и не успях.
Наскоро се замислих какво превръща хората в такива отвратителни гризачи на собствените си нокти като мен? Нима не ни стига силата на волята? Може би просто сме по-нервни? Или гладни? А може би някъде в аналите на психологическите изследвания лежи отговорът на моя въпрос? Може би там има намеци за това как да се избавя от този отвратителен навик?
Първият ми опит да се обърна към научната литература ме сблъска с медицинския термин, с който се обозначава навикът за гризане на нокти – онихофагия.
Психиатрите класифицират този навик като разстройство на контрола над импулсите. Това нарушение на психиката прилича на т.нар. обсесивно-компулсивно разстройство. Но то се отнася само за тежките случаи, когато е необходима психиатрична помощ. Към същата категория се отнасят и случаите на трихотиломания – натрапчиво щипане на кожата или скубане на собствените коси.
Не съм стигнал до такъв стадий и принадлежа към повечето обикновени гризачи на нокти, при които този навик не води до сериозни последствия. До 45% от тийнейджърите си гризат ноктите. И мнозина от тях нямат захарен характер. Но не бързайте да казвате, че почти половината от хората на тази възраст спешно се нуждаят от лекарска помощ!
Аз искам да разбера тази страна на явлението, която не е свързана с психически разстройства. Да разгледаме причините за тези случаи, когато вредният навик не придобива болестен характер, но е неприятен, затова трябва да се отървем от него.
Мама е виновна
Психотерапевтите, разбира се, имат свои теории за причините за гризането на ноктите. Зигмунд Фройд е приписвал този навик на неудовлетворението на т.нар. орален стадий – периода на развитие на детето от раждането до 18-месечна възраст.
Това е типично за теориите на Фройд: оралната фиксация се свързва с множество причини – такива като недостатъчно кърмене, прекалено дълго кърмене или проблемни отношения с майката. Според Фройд тези проблеми се изразяват в цяла редица симптоми – не само в гризане на ноктите, но и в саркастичен характер, пушене, алкохолизъм и влечение към орален секс.
Други психотерапевти смятат, че гризането на ноктите е следствие от нервно напрежение или дори изражение на насочена към себе си агресия. Според техните теории това е лека разновидност на осакатяването.
Както и повечето психодинамични теории, тези обяснения може да са верни, но абсолютни доказателства за тяхната правота няма. За мен още по-съществено е, че всички тези теории не предлагат никакви методи за избавяне от вредния навик.
Малко ми е късно да правя корекции в моето кърмене, гриза си ноктите дори когато съм абсолютно спокоен, трудно ми е да приложа някоя от тези теории към себе си и затова не виждам лесно решение на този проблем. Вече не говоря за това, че няма никакви примери за успешно лечение, основано на някоя от тези теории.
Готов съм да продължа своето изследване, но за съжаление след първите обнадеждаващи находки следите прекъсват. Търсенето в научните библиотеки води само до някои работи, посветени на лечението на навика за гризане на нокти.
В една от тези работи се съобщава за ползата от курс лечение, насочен към осъзнаването на този вреден навик. Но освен това няма почти нищо. Някои от статиите на тази тема дори започват с признанието: научната литература в тази сфера е учудващо малко.
Появата на навика
Отчитайки недостига на научни изследвания, реших да издигна собствена хипотеза по въпроса защо хората си гризат ноктите и как да се отучат от това. Ето я. Да наречем моя подход „антитеория“.
Смятам, че навикът за гризане на ноктите няма причина като такава. Това не е проблем с кърменето като бебе, не е хроничен проблем и не е недостиг на майчина любов.
Преимуществото на моя подход е в това, че няма нужда да се търсят общи черти между мен, премиера Браун, бившата съпруга на американски президент и изпълнителката на песента Hit Me Baby One More Time.
Смятам, че вместо това по-продуктивно ще бъде да предположим, че гризането на ноктите е просто резултат на случайно съчетание на едновременно няколко фактора, в резултат на което при човека възниква този лош навик.
Преди всичко е много лесно да поднесеш пръста към устата си. Това е едно от най-често повтарящите се движения по време на хранене или при грижа за лицето. Следователно това движение се контролира от базови, основни връзки в главния мозък. Това означава, че такова движение може лесно да се превърне в автоматична реакция.
Освен това в гризането на ноктите има известен елемент на „грижа за себе си“. По такъв начин ние запазваме ноктите си къси. Първоначално това може дори да бъде приятно, макар че в резултат може съществено да си развалим ноктите.
Този елемент на „възнаграждение“ в съчетание с лекотата на самото движение означава, че навикът лесно може да се развие. Ако не се отчитат докосванията до собствените полови органи, трудно е да си представим по-лесна възможност да си доставим мимолетно удоволствие. Освен това в училище никой не обръща внимание на гризането на нокти – гризи си ги колкото си искаш.
Щом възникне този навик, той бързо става рутинен. А в живота, както е известно, е пълно със ситуации, когато устата ви и двете ви ръце са абсолютно свободни и с нищо незаети.
При такова обяснение на природата на този навик не можем да се надяваме на каквото и да е лечение. Повечето хора, опитващи се да се борят с него, поне веднъж дневно губят концентрация и отново почват да си гризат ноктите.
Според мен гризането на ноктите не се явява следствие на чертите на характера или следа от дадено поведение, полезно от гледна точка на еволюцията.
Гризането на ноктите е следствие на особеностите на анатомичния строеж на нашето тяло, от това доколко естествено е движението на ръката към устата – и от гледна точка на импулсите в нашия мозък, и от гледна точка на психологията на навика.
Признавам, че си гризах ноктите, когато писах тази статия. Както виждате, понякога дори добрата теория не помага.
––––
Том Стафорд чете лекции във Факултета по психология в Шефилдския университет (Англия). Той е съавтор на бестселъра MindHacks и води едноименен блог.
