Светът се променя, променя се и нашата планета. Отива към „Pangaea Proxima“ или планета с един единствен континент. По суша ще може да се стигне от Австралия до Аляска и от Скандинавия до Патагония. Промените обаче ще станат за около … 250 милиона години.
Учените знаят отдавна, че континентите се движат и планетата се променя, но това е бавен и дори мъчителен процес.
След 50 милиона години Австралия ще се сблъска с югоизточна Азия, Африка ще се приближи към южна Европа, а Атлантическия океан ще бъде по-голям отколкото е днес,
казва Кристофър Скотес от университета в Тексас.
Според него обаче, срокът за образуването на Pangaea Proxima е много спекулативен и трудно може да се предвиди с точност от няколко милиона години.
Земните континенти са разположени върху тектонични плочи, които се движат с различна скорост. Някои се движат с около 30 мм на година, други се преместват със 150 мм.
В наши дни движението на плочите се измерва със сателитни инструменти, но хората са знаели, че континентите се движат още преди наличието на съвременната техника. Още преди 100 години немският геофизик Алфред Вегенер обяснява това движение. Той намира еднакви фосили на загинали животни на континенти разделени с огромни океани. Той стига до извода, че континентите са били една земя, когато тези животни са били живи.
Вагенер дава за пример и формата на Африка и Южна Америка, които са като две части на един пъзел. Така Вегенер стига до теорията за “дрейфът на континентите“. Навремето малко са тези, които го разбират и подкрепят. Самият Вегенер може да предостави малко факти подкрепящи теорията му през 20-те години на миналия век. Умира през 1930 г.
Години след смъртта му, важните доказателства за неговата теория бяха открити на дъното на морето. Мари Тарп е една от първите, която осъзнава, че планините, долините и равнините не са само на сушата, а са и под водата, на дъното на океаните. През 50-те години на м.в. Тарп помага да се картографира гигантска планинска верига под океана. Тя е дълга хиляди километри и широка едва няколко километра, като има зигзагообразна форма и разделя Атлантическия океан на две.
Подобни вериги лежат и по дъното на другите океани. Учените ги наричат „средно океански хребети“. Именно те помагат да бъде осъзнато формирането на земната повърхност.
Американският геолог Хари Хес и командир на подводница през Втората световна война, картографира обширни райони на океанското дъно чрез сонар, като потвърждава, че дъното въобще не е плоско, както се е считало от много хора, включително и геолози, преди това.
Откриването на океанските хребети разделящи световните океани подпомага идеята, че океанското дъно постоянно се променя, макар и изключително бавно. Хари Хес обяснява, че гореща магма се промъква по върховете на тези океански хребети и се втвърдява. След това тя е изблъсквана от новата гореща магма за да освободи място и за нея. Това е и причината за движението на континенталните плочи – излизащата и пробиваща си път през океанските хребети магма. Теорията на Хес е наречена теория на „разширяващото се океанско дъно“. И тя обаче остави много геолози скептични.
Много скали по Земята обаче, съдържат магнитни минерали. Преди тези скали да се втвърдят от изстиващата магма, тези намагнетизирани минерали са се въртели точно като компас на магнит към магнитните полета на Земята. Когато скалите застиват, те замръзват на мястото на което са били.
Канадският геолог Лорънс Морли и британските му колеги Фредерик Вайн и Дръмонд Матюс разбират, че това подравняване към магнитните полюси дава нови доказателства за теорията за променящото се океанско дъно. През годините магнитното поле на Земята се е обръщало. Този процес на обръщане на магнитното поле е запечатан и в скалите, където има слоеве с нормална от днешна гледна точка полярност и с обърната такава.
Този „палеомагнетизъм“ показва промените в земното магнитно поле за десетки хиляди години.
Земната кора се състои от два слоя – твърда и студена част, литосфера и част от разтопена лава, астеносфера, която се движи нагоре към твърдата част и понякога я пробива през океанските хребети.
За движението на континентите потвърждение дава и примерът с древното животно Мезозавър, роднина на днешния крокодил. То е обитавало сладки води и е живяло преди 270 до 300 милиона години. Вкаменелости от Мезозавър са намерени в Южна Америка, но не само там, а и в Африка. Като сладководно животно мезозавърът не е можел да преплува океана и да се пренесе на другия континент. Наличието на вкаменелости от един и същ вид от двете страни на океана просто доказва, че преди 300 млн. години не е съществувал Атлантически океан, а Южна Америка и Африка са били съединени. Всъщност преди 300 млн. години всички континенти са били съединени и супер континентът Пангея (Pangaea) е съществувал, нещо което Скотез предвижда, че ще се случи отново след 250 млн. години.
Движението на континентите си остава чудо, което не е изцяло проучено, но през последните 50 години бяха намерени редица доказателства, че преместването на тектоничните плочи е играло значителна роля в разпространението на живота на нашата планета. Днес вече знаем, че континентите се движат и Вегенер е бил принципно прав.
