Пясъците пеят зловещата си песен. Почти е ясно защо

Тяхната зловеща песен е озадачавала и плашела пътешествениците в продължение на векове.

Марко Поло е слушал скръбните им стенания в Китай, Чарлз Дарвин писал за хълм, който чилийците наричали ревящ, а на Джордж Кързън, вицекрал на Индия, му се струвало, че този звук напомня далечен тътен на гръмотевици.

Оттогава Кързън съставил списък от 33 пеещи дюни, към който е добавено много малко. Да, от няколко милиона дюни в пустините на света едва 40 издават характерен тътен, когато ги тревожи вятър или човешки крак.

Това е прекрасен пример на това как съвременната наука, разкриваща тайните на субатомния свят и далечните предели на Вселената, безсилно вдига рамене, сблъсквайки се с явления от така наречения среден мащаб – ние не знаем нито как работи нашият мозък, нито как лети пчелата (аеродинамиката на тези насекоми се обсъжда не едно десетилетие).

Сега учените, изглежда, са се доближили до разгадаването на песента на дюните. Това направили Натали Вринд от Кеймбриджкия университет във Великобритания и колегите й от Калифорнийския технологичен институт в САЩ. Те отделили дълги години за работа в калифорнийската пустиня.

Заровете пръсти в пясъка и ще чуете хрущене. Колкото по-бързо направите това, толкова по-висок ще бъде звукът. Френски изследователи провели лабораторен експеримент и установили, че височината и силата му се увеличават с нарастването на скоростта, с която лопатката преминава през пясъка.

Ако се изкачите на върха на дюна и се спуснете по най-стръмния склон, ще се разнесе разтърсващ вътрешностите ви рев, напомнящ григориански хорал в изпълнение на мощни баси и баритони. Той може да се чуе от три километра.

„Винаги предупреждавам хората, които още не са го чували, за това, което ще се случи, но всеки път те започват да треперят заедно с дюните и да крещят: „Боже мой!”, разказва Вринд.

Причината се крие в това, което лежи под повърхността на дюните. Именно там шумоленето на песъчинките се усилва и отразява.

„Сондата, която спуснахме в пеещата дюна, ни позволи да открием много твърд слой на дълбочина 1,5–2 м – съобщава специалистът. – Песъчинките се слепват и се задържат заедно с калциевия карбонат благодарение на проникващата вътре дъждовна вода или повишени солени подземни води.”

Георадарът показал няколко такива слоя, разположени успоредно един от друг. Ако се предизвика срутване, тези „вълноводи” водят до интерференция на звуковите вълни. Повърхността на дюните встъпва в качеството на гигантски високоговорител, усилващ колебанията, затова грохотът, подобен на рев от двигател на самолет, може да се раздава в продължение на минути след като пясъкът вече е спрял.

Разпространението на шума зависи от различията в акустичните свойства на твърдите слоеве и заобикалящия ги пясък. Затова през зимата, с нейните обилни дъждове, когато дюните са наситени с влага и този рязък контраст изчезва, такова шоу е невъзможно.

Може ли да се каже, че тайната на пеещите пясъци е разгадана? Не съвсем. Французите продължават да смятат, че по-важна роля играе размерът на песъчинките. За да се провери дали наистина е така, трябва да се създаде изкуствена дюна с реални размери. Дотогава спорът ще продължи.

Източник: Daily Telegraph