Защо да сте „прекалено умни” може да е вредно за вас

Ако невежеството е блаженство, то високото IQ е източник на съпоставими по величина страдания.

От гледна точка на обществеността вероятно е точно така. Склонни сме да мислим за гениите като за хора, страдащи от екзистенциален страх, от разочарования и самота.

Спомнете си за Вирджиния Улф, Алън Тюринг или Лиса Симпсън – самотни звезди, които са оставали в изолация дори когато са горели много ярко. Както пише Хемингуей: „Щастието при интелигентните хора е най-рядкото нещо, за което знам.”

Голяма част от образованието е насочена към подобряване на академичния интелект. И макар неговите предели вече да са известни, то IQ и досега остава главният начин за оценка на когнитивните способности и ние харчим милиони за тренировки на мозъка и различни когнитивни усилия, които могат да подобрят тази оценка.

Но ако стремежът към гениалност е просто труд на вятъра? Първите отговори да се отговори на този въпрос са направени преди почти сто години, в разгара на епохата на американския джаз.

По това време модният IQ тест станал много популярен във военните кадрови центрове, така че психологът Луис Терман решил да го използва за идентификация и по-нататъшно изучаване на групи надарени деца.

Луис Терман

След като обиколил училищата на Калифорния, той подбрал 1500 ученици с IQ 140 и повече (при 80 от децата IQ бил над 170). Всички тези деца сега са известни като „термити“ и всичките им възходи и падения в живота се изучават и до днес.

Както вероятно се досещате, много от термитите станали богати и известни.

Това преди всичко се отнася за Джес Опенхаймер, създал класическото шоу „Аз обичам Луси” през 1950 г. В момента, когато сериалът се излъчвал по CBS, средната заплата на термитите била двойно по-голяма от тази на средностатистическата американска якичка.

Но далеч не цялата група оправдала очакванията на Терман. Мнозина от нея се посветили на „по-скромни“ професии, станали полицаи, мореплаватели и машинисти. Затова Терман стигнал до извода, че „интелектът и успехът в живота са далече от пряка корелация“.

Джес Опенхаймер

Освен това високият интелект не гарантирал лично щастие на тези хора. През целия им живот нивото на разводи, алкохолизъм и самоубийства сред тях било почти същото, както средното за страната.

И тъй като много термити приключили тъжно, то моралът на техните истории, състоящ се в това, че интелектът не гарантира хубав живот, отново и отново става предмет за дискусии.

В най-добрия случай мощният интелект не оказва никакво влияние на удовлетвореността от живота, в най-лошия – именно заради него хората не са удовлетворени от своя живот.

Това далеч не означава, че всички хора с високо IQ са измъчени от живота гении, както се опитва да ни внуши попкултурата. Но все пак това буди недоумение.

Защо преимуществата на високия интелект често не дават нищо в дългосрочна перспектива?

Тежко бреме

Възможно е знанието на нашите таланти да става за нас нещо от рода на камък на шията. В началото на 90-те години на термитите, останали сред живите, било предложено да се обърнат към изминалите години. Вместо да жънат плодовете на своите успехи, мнозина от тях съобщили, че ги угнетява това, че и досега не съответстват на своите младежки очаквания.

Сафия Юсоф в детството.

Това чувство на тежко бреме, особено ако се съчетава с очакванията на други хора, се наблюдавало почти при всички надарени деца. Най-забележимо това се проявявало в случая с вундеркинда математик Сафия Юсуф.

Момичето постъпило в Оксфордския университет на 12 години, но била изключена, преди да завърши. В края на краищата тя станала сервитьорка, а по-късно започнала да работи като момиче на повикване.

Друго оплакване, което често звучи по форумите и в студентските барове, се свежда до това, че по-умните хора имат по-ясно виждане към недостатъците на този свят.

Сафия Юсуф

Докато повечето обикновени хора са предпазени от екзистенциална тревога, то умните хора не спят, измъчвайки се от ненадеждността на този свят или глупостта на околните. Постоянното безпокойство действително може да бъде признак на ум, но не такъв, както си го представят всевъзможни кабинетни философи.

Като провел допитване сред студентите в едно общежитие, Александър Пени от университета Грант Макюън установил, че студентите с по-високо IQ действително повече се притесняват.

Интересно е, че много от запитаните били загрижени за земни неща и разни всекидневни проблеми. „Не че притесненията им са по-дълбоки, просто те се вълнуват по-често и за повече неща. А ако се е случило нещо негативно, то те си мислят по-дълго за това“, казва Пени.

Александър Пени

Провеждайки по-дълбоко изследване, Пени открил, че такова поведение, изглежда корелира с вербалните способности. Той установил, че излишъкът на красноречие, възможно, повишава вашата тревожност, а също ви кара да размишлявате над причините за тревогите. Но не е задължително това да се явява недостатък.

„Може би такива хора са по-приспособени за решение на проблеми в сравнение с останалите, тъй като тези способности им помагат да се учат от своите грешки“, добавя Пени.

Психическите „бели петна“

Тъжната истина обаче се състои в това, че повечкото интелект не бива да се приравнява към способността да се вземат мъдри решения. Фактически в някои ситуации излишъкът от интелект може да направи избора по-глупав.

Кейт Станович от университета на Торонто през последното десетилетие се е занимавал с тестове за проверка на рационалността и е установил, че вземането на безпристрастни решения в огромна степен зависи от IQ.

Кейт Станович

Да вземем „предубежденията“ – нашия навик много избирателно да подхождаме към информацията. Ние винаги събираме информацията така, че тя да подкрепя нашите убеждения.

По-рационалният подход би трябвало да се свежда до това, да оставим личните предубеждения, но Станович е открил, че умните хора почти никога не правят това, за разлика с хората с явно средно IQ.

И това далеч не е всичко. Хората, които успешно се справят със стандартните когнитивни тестове, е висока вероятността от поява на „сляпото петно на предубежденията“. Тоест те са по-малко способни да виждат собствените си недостатъци дори когато отлично критикуват недостатъците на околните.

А най-често те имат ярко изразена тенденция да стават жертва на „Грешката на играча“, чийто смисъл се свежда до увереността, че ако при хвърлянето на монетата 10 пъти поред тя е падала на ези, то на 11-ия път трябва да падне на тура.

Тази грешка е разорила много играчи на рулетка, сигурни, че след цяла серия черно задължително ще се падне червено. Тази грешка може да принуди инвеститора да продаде своите акции, преди цената им да стигне максималната стойност – инвеститора е сигурен, че късметът му рано или късно ще свърши.

Тази удивителна склонност да се разчита на инстинктите, а не на разума, също може да обясни защо невероятно голямо количество хора в Mensa вярват в паранормални явления. Или защо някой с IQ 140 с лекота може да превиши двойно лимита на кредитната си карта.

Станович вижда проява на предубеждения във всички слоеве на обществото. „В днешния свят хората правят ирационални неща независимо от повече от внушителния интелект. Хората, занимаващи се с разпространяване на меми срещу ваксините и разпространяващи дезинформация по сайтовете, обикновено имат интелект много над средния. Става ясно, че умните хора също може да бъдат объркани“, казва той.

И какво да правим, ако високият интелект не води към рационални решения и хубав живот? Игор Гросман от университета на Ватерло в Канада смята, че следва да обърнем внимание на старото понятие мъдрост. Неговият подход към мъдростта е по-дълбоко, отколкото може да изглежда на пръв поглед.

Игор Гросман

„В това понятие има нещо неопределено. Но ако попитате някого да ви даде определение на „мъдрост“, то мнозина ще се съгласят, че тя винаги се асоциира с някого, който може да даде добри и безпристрастни съждения“, казва Гросман.

В един свои експеримент учения поставял пред доброволци различни социални дилеми. По думите на участниците комисията психолози трябвало да оцени техните съждения и склонността им към предвзетост.

Те трябвало да изяснят колко доброволци са готови да признаят пределите на своите знания и да проявят „интелектуално смирение“ и колко са склонните да игнорират важни детайли, които не се вписват в техните теории.

Станало ясно, че високите резултати в този тест свидетелствали за по-голямо удовлетворение от живота, за добро качество на отношенията и – което е най-важно – за понижена тревожност. Тоест за качества, които, изглежда, трябвало да отсъстват у умните хора.

Освен това склонността към „мъдри разсъждения“, изглежда, също гарантирала по-дълъг живот – вероятността от смърт при хората, събрали много точки в теста, била достатъчно ниска.

Фактически Гросман установил, че високото IQ не се явява показател за голяма мъдрост. „Хората с много остър ум могат много бързо да дадат аргументи в полза на това, защо именно тяхното изискване се явява правилно. Но те правят това, прекалено много разчитайки н своите предубеждения.“

Учете се на мъдрост

В бъдеще работодателите могат да започнат да тестват всички изброени способности вместо IQ. В Google наскоро обявиха, че планират да набират служители, оценявайки „интелектуалното им смирение“, а не когнитивните навици.

За щастие мъдростта не се явява нещо неприкосновено, за разлика от IQ. „Твърдо съм убеден, че мъдростта може да се научи“, казва Гросман. Той посочва също, че по-лесно ще оставим всичките си предубеждения, ако гледаме другите, а не себе си.

Изследвайки този момент, ученият е изяснил, че най-лесно е да се говори за собствените проблеми в трето лице („той“ или „тя“, на не „аз“). Това позволява да създадем емоционална дистанция и да се избавим от много предразсъдъци, което на свой ред води до по-мъдри аргументи.

Остава да се надяваме, че в хода на бъдещи изследвания ще ни бъдат предложени още много подобни трикове.

Главната задача е да се накарат хората да признаят собствената си слабост. А ако някой цял живот е лежал на лаврите на своя висок интелект, то ще му бъде много тежко да признае, че всичко това е само резултат на неговото грешно съждение.

Да вземем пример от Сократ – най-мъдрият измежду всички може да е само този, който е способен да признае, че нищо не знае.