Преди 70 години – на 9 август 1945 година – САЩ хвърлят плутониева бомба над японския град Нагасаки. Това се случва три дни, след като атомната бомба „Малчуганът“ унищожава град Хирошима и убива близо сто хиляди невинни хора, а други стотици хиляди получават смъртоносна доза лъчение.
„Град Нагасаки е разделен от голяма планина на две части – стар и нов град. Бомбата е хвърлена над новия град, затова старият е разрушен значително по-малко, освен това за разпространение на лъчите от атомната бомба е попречила планината“ – така започва част от доклада на съветския посланик в Япония след атомната бомба над Нагасаки.
Съветският посланик в Япония Яков Малик успял да попадне в Нагасаки чак на 16 септември, повече от месец след трагедията.
Първоначално вторият удар бил планиран от американците за 12 август, но бил изместен на 9 август. Именно тогава преди разсъмване от остров Тиниан излита американският бомбардировач Б-29 Bockscar с плутониевата бомба на борда. Това бил „Дебелакът“ – създадена в рамките на Манхатънския проект плутониева имплозивна бомба.
Преди излитането вицеадмирал Уилям Парнел се обръща към командира на Bockscar:
— Млади човече, знаеш ли колко струва тази бомба?
— Знам, около 25 милиона долара.
— Така, постарай се парите да не отидат напразно.
На борда на единия от самолетите B-29, който съпровождал Bockscar в полета, пътувал научният журналист от The New York Times Уилям Л. Лоурънс.
Основна цел на бомбардировката бил град Кокура – най-големият център за военно производство и снабдяване в Япония. Като алтернатива бил предложен град Нагасаки, който погрешка забравили да включат в първоначалния списък на потенциалните цели.
Причината била, че именно в този град се намирала най-голямата корабостроителница и ремонтни заводи в Япония. От 1639 до 1859 г. Нагасаки бил единственото японско пристанище, отворено за чужденци.
По време на полета любопитният журналист видял светещи лъчи, възникващи около двигателите на самолета. На въпроса, какво е това, Лоурънс получил отговор, че така се проявява феномен, известен като огньовете на свети Елмо. Такива разряди се образуват, когато напрегнатостта на електрическото поле в атмосферата достигне стойности от порядъка на 500 волта на метър и повече, което често се случва по време на бури.
Пилотите казали на журналиста, че огньовете на свети Елмо са добър знак и че мисията ще бъде успешна.
Но в началото не всичко вървяло по план – когато американските самолети долетели до Кокура, видели да се издига дим от подложения на бомбардировка стоманолеярен завод, което направило задачата неизпълнима. Американците трябвало да проведат бомбардировката визуално, което в случая не било възможно. Оставал град Нагасаки, освен това в самолета останало малко гориво.
Независимо от средната видимост, в 11:02 часа местно време „Дебелакът“ се отправил в полет. Той се взривява на 500 метра над града.
„Всички свалихме тъмните очила след първия взрив, но светенето не спря и скоро синьо-зелена светлина озари небето наоколо. Огромната взривна вълна удари нашия самолет и той започна да се тресе от кабината до опашката. След това един след друг се разнесоха четири взрива, всеки от които звучеше като изстрел от оръдие. Те буквално удряха нашия самолет от всички страни.
Членовете на екипажа, които седяха в опашката на самолета, видяха как от недрата на Земята започва да се издига гигантска огнена топка, изпускаща огромни бели пръстени от дим. След това те видяха гигантски стълб от лилав огън, който се издигна на височина три километра“, спомня си Уилям Лоурънс.
В този момент Great Artiste – самолетът, в който пътувал журналистът, още веднъж обърнал към взрива, стълбът лилав огън достигнал нивото на самолета. По спомените на Лоурънс „стълбът летеше буквално като метеор, само че към Космоса, а не обратното“.
„Това вече не беше дим или прах или дори облак огън. Това беше нещо живо, раждащо се точно пред невярващите ни очи. Това беше еволюция, която вместо милиони години отне няколко секунди. То прие облика на гигантски квадратен тотемен стълб с основа с дължина около 5 километра, което се свиваше на два километра по-високо. Основата му беше кафява, централната част – кехлибарена, горната – бяла. Това беше истински жив тотем, озаряващ Земята с милиони гротескни маски на смъртта“, продължава журналистът.
След това стълбът окончателно придобил формата на гигантска гъба с височина 14 километра.
Според Уилям Лоурънс гъбата отгоре била доста по-жива, отколкото в долната част, „кипяща в бялата ярост на кремообразна пяна“.
В Нагасаки загиват повече от 70 000 души, изцяло разрушени са 40% от сградите. „Дебелакът“ се взривява над промишлената долина Нагасаки, унищожавайки напълно 4 км2 от града. В района на километър от центъра на взрива умирало всичко живо – температурата била толкова висока, че повечето живи същества моментално се превръщали в пара, а от хората оставали само сенки.
„В този ден си бях вкъщи и си играех. Нашата къща се намираше на 2,5 км от взрива. Когато настъпи взривът, моята сестра сериозно пострада от разлетелите се отломки от стъкла. Първоначално видяхме само изригване, приличащо на хиляди взривове. След това настъпи такъв взрив, че мама подскочи и ме закри с тялото си. После настъпи тишина. Един от приятелите ми играеше на хълмовете, взривната вълна го отнесе на няколко десетки метра – той обгоря силно и впоследствие почина“, спомня си Ясуаки Ямашита, когато тогава била на шест години.
Японските власти описвали случилото се по следния начин: „Градът напомня на гробище, на което не е оцелял нито един паметник.“
„Мнозина дойдоха в Нагасаки, за да разберат съдбата на свои роднини. Всички те загинаха“, спомня си съветският посланик в Япония Яков Малик.
По думите му в първия ден след взрива не се провеждали спасителни работи – навсякъде вилнеел огън.
В САЩ господствали реваншистки настроения – Пърл Харбър бил отмъстен. А учените, създали бомбата, с ужас наблюдавали случилото се и бавно, но завинаги осъзнали, какво смъртоносно оръжие са създали.
Освен това след бомбата над Нагасаки президентът Труман отново се обърнал към нацията:
„Благодарим на Бога за това, че тази бомба се появи у нас, а не у нашите противници, и се молим той да ни посочи как да я използваме по Негова воля и за постигане на Неговите цели…“
Екипажът на Bockscar успешно долита до Окинава – до Тиниан нямало да му стигне горивото. Няколко от пилотите много се измъчвали от това, че се оказали вторите. Военните решили да привлекат вниманието по друг начин – след отлитането от Нагасаки те предали множество сигнали за тревога, затова, когато пристигнали, на летището ги посрещнали около 200 души, които наистина вярвали, че се е случило нещастие.
Уилям Лоурънс продължил да пише своите сензации и дори отишъл в Хирошима, където, както описвал, нямало никаква радиация. Естествено, това било измамно – хората в двата града продължавали да умират от лъчева болест, а на няколко места и до днес продължават да се запазват високи нива на радиация.
Японският император Хирохито направил заявление, че освен бомбардировките на американците, на 8 август и Съветският съюз обявил война на Япония.
„Не искам повече разрушение на култури, не искам повече нещастия за другите народи по света. Именно затова трябва да приемем непоносими условия.“
Така японците започнали преговори, а на 15 август император Хирохито взема решение за капитулация.
„Мегавселена“ отдава почит на загиналите от атомните бомби над Хирошима и Нагасаки.
