Разговаряйки с някого на улицата, в ресторанта или на друго място, е важно да слушаш гласа на събеседника в гъмжилото от странични звуци.
В ухото ни попада всичко, но след това невроните на слуховите анализатори някак успяват да филтрират ненужното и да продължат работа с „точната” информация.
Този механизъм доста отдавна занимава учените и ето че накрая те са успели да изяснят, че водеща роля тук играе окситоцинът – „хормонът на любовта”.
Преди окситоцинът се смяташе изключително за родовоспомагателен хормон; след това бяха открити мощните му психологически ефекти – оказа се, че той подпомага укрепването на социалните връзки, стимулира отзивчивостта, емпатията и т.н.
Социално-психологическият ефект на окситоцина е посветен на множество работа (той си има дори тъмна, асоциална страна). Но той и има и други свойства – според Ричард Цян от Медицинската школа на Станфордския университет (САЩ) „хормонът на любовта” влияе на информационните потоци в мозъка.
В сп. Nature Цян и колегите му от Станфорд и от Медицинската школа на Нюйоркския университет пишат, че окситоцинът активира в хипокампа специални клетки – интерневрони, които потискат работата на пирамидалните неврони. Пирамидалните неврони служат като събирачи на информация, затова, намалявайки тяхната активност, интерневроните не позволяват на възбуждението да се разпространи по-нататък по невронните мрежи.
За тази способност на окситоцина се знае отдавна, но не беше ясно как окситоцинът може не само да потиска сигналите, но и да ги усилва. Така той отделя ненужния информационен поток от общия информационен фон. Изследователите са описали специфичното въздействие, което окситоцинът оказва върху една разновидност на интерневроните – невроните за свръхбързо реагиране.
Активирането им води към потискане на свързаните с тях пирамидални клетки – в резултат мозъкът „не чува” никакви сигнали. Но колкото по-дълго работи окситоцинът, толкова по-дълго действат интерневроните, а колкото по-дълъг е този процес, толкова по-силно се уморяват синапсите на интерневроните, по които се предава потискащият сигнал.
В резултат, когато по пирамидалната клетка премине повторен сигнал, интерневронът вече не може да го задържи. Така се изолират шумовите, случайни сигнали, но повтарящите се, носещи информация за разговора (а ние продължаваме да разговаряме на оживено място) преодоляват интерневронната бариера. Така окситоцинът помага да се отдели значимият сигнал сред купища незначителни – като причинява умора на филтриращия център.
Напълно е възможно по такъв начин окситоцинът да реализира социално-психологическите функции, за които стана дума по-горе. Може да си представим, че именно така той помага на личността да се „фокусира” върху своя партньор и да игнорира всичко останало, което не изисква емоционален отговор.
Известно е, че заболяванията от аутистичния спектър се съпровождат или с общ недостиг на окситоцин в нервната система, или с мутации в рецепторите, чувствителни към този хормон невромедиатор.
Децата и възрастните с аутистични заболявания изпитват трудности с отделянето на емоциите на околните. Предишни изследвания са показали, че децата с аутизъм имат понижено ниво на окситоцин, а като цяло хората с това заболяване са генетично предразположени към наличието на мутации в окситоциновите рецептори. Експерименти са показали нарушения в предаването дори на прости сензорни сигнали при аутистите.
Вижте още:
Тоест асоциалността на аутистите може да е свързана с това, че окситоцинът в техния мозък не може да филтрира значителните социални и сензорни сигнали от незначителните.
Източник: Medical Xpress
