Вече близо век научната общност търси отговор на една от най-интригуващите атмосферни главоблъсканици. А именно – феноменът на т.нар. „дълго забавените ехота“ (Long Delayed Echoes, или LDE).

Въпреки че са минали десетилетия в проучвания и има разнообразие от хипотези, тайната на странните сигнали остава неразгадана.

Случайното откритие на Йорген Халс

Началото на мистерията е поставено през 1927 г. Тогава норвежкият строителен инженер и радиолюбител Йорген Халс се натъква на необичайна аномалия.

Докато приема сигнали от късовълнова станция в Айндховен, Нидерландия, той долавя отчетливо забавено ехо, което се появява приблизително три секунди след оригиналното излъчване.

След като съобщава за откритието си на норвежкия физик Карл Стрьомер, двамата с холандския учен Балтазар ван дер Пол успяват да пресъздадат явлението експериментално.

Изследователите не намират убедително научно обяснение за механизма, който го поражда.

Анатомия на аномалията

При стандартни радиовръзки ехо възниква при отразяване на сигнала от повърхности или при преминаването му през удължен физически маршрут. За дълго забавено ехо обаче се говори тогава, когато обратният сигнал се регистрира повече от 2,7 секунди след първоначалното му предаване.

Основната трудност при проучването на тези явления през годините се крие в тяхната изключителна непредвидимост. А също и в сериозните разминавания в интервалите на забавяне, регистрирани от различните наблюдатели.

Учените са разработили няколко физически модела

В средата на 80-те години изследователите Р. Дж. Видмар и Ф. У. Кроуфорд провеждат серия от експерименти в Аляска. Те изказват предположението, че радиовълните могат да бъдат уловени между йонизираните слоеве на атмосферата и буквално „насочвани“ по тези коридори на огромни разстояния.

В по-ново време Свере Холм от Университета в Осло предлага концепцията за т.нар. магнитосферно канализирано ехо (Magnetospherically Ducted Echo, или MDE).

Според неговия модел радиовълните попадат в капан от електрически заредени структури в горните слоеве на атмосферата и следват магнитните силови линии далеч в магнитосферата, достигайки отсрещното полукълбо, след което се връщат обратно към Земята.

Въпреки предимствата на модела MDE, той не дава отговор на историческите случаи с многосекундни закъснения.

Пред Space Холм признава съществените ограничения на тази теория: „По моето мнение магнитосферно канализираните еха изобщо не могат да дадат обяснение за онези исторически наблюдения на LDE.“

Холм аргументира тезата си с две ключови несъответствия. Първите регистрирани явления са били на честота от около 9,55 MHz. Това е доста над диапазона от 1 до 4 MHz, характерен за MDE модела.

Освен това историческите записи посочват забавяния между 3 и 30 секунди. А магнитосферният механизъм осигурява интервали от едва няколкостотин милисекунди.

За да запълнят празнините, учените търсят алтернативни физически обяснения. Сред водещите хипотези е превръщането на електромагнитната радиоенергия в по-бавни плазмени вълни при преминаването им през горните слоеве на земната атмосфера.

Възможно ли е това да е извънземен контакт?

Въпреки че съвременната наука търси отговори предимно в атмосферната физика, необичайният характер на тези явления отдавна подхранва и по-смели теории. Те са свързани с търсенето на извънземен разум.

Австралийския физик Роналд Брейсуел пръв допуска, че напреднала цивилизация би могла да осъществи контакт чрез автономни междузвездни сонди. Концепцията вдъхновява и Карл Сейгън в романа му „Контакт“. Там телевизионното излъчване от Олимпийските игри през 1936 г. е върнато към Земята от звездната система Вега с кодирано в него послание.

Шотландският писател Дънкан Лунан привлича вниманието на научната общност с публикация от 1973 г. в списание Spaceflight. Той твърди, че е разчел сигнал, изпратен от извънземен апарат и засечен още през 1927 г. при първите наблюдения на дълго закъсняващи ехота от норвежкия инженер Йорген Халс.

Хипотезата на Лунан гласи, че цивилизация от системата Епсилон Воловар е изпратила сонда тип „Брейсуел“. От хилядолетия тя се намира в стабилна точка на Лагранж в близост до Земята.

Анализирайки записите за закъсненията на сигналите, направени от Халс и професор Карл Стьормер, Лунан конструира звездна карта.

Според него тя изобразява съзвездието Воловар такова, каквото е изглеждало преди около 15 000 години, моментът, в който сондата вероятно е потеглила към нашата планета.

Теорията на Лунан обаче бързо среща сериозна критика.

Изследователят Антъни Лотън предлага солидно научно обяснение за явлението, основано на природни фактори. Разработка, която му носи престижно отличие от Британското междупланетно общество. В резултат на това през 1976 г. Лунан публично оттегля твърденията си, макар че десетилетия по-късно отново се връща към тях в преработен вид.

Днес малцина учени приемат сериозно идеята за извънземна намеса, но дълго закъсняващите радиоехота продължават да бъдат интригуващо поле за изследване.

Моделите, разработвани от съвременни специалисти като Свере Холм, предлагат реалистични физически механизми за част от наблюдаваните явления, но редица въпроси остават отворени.

Близо век след първите си проявления, тези странни радиосигнали остават ярко напомняне за сложността на електромагнитните процеси около нас и за тайните, които физическият свят все още пази.