Усещането за собственото ни тяло и досега е неразрешима загадка за невробиолозите. Не е ясно какъв род информация събира нашият мозък, за да осъзнае, че ето тази ръка е нашата ръка, този крак е нашият крак и т.н. Изследователите предположили, че въпросната психологическа главоблъсканица може да се реши с феномена „излизане от тялото”.
Излизане от тялото може да се преживее по време на епилепсия или при прием на някои препарати, или пък такива усещания възникват спонтанно.
Опитът за излизане от тялото бил пресъздаден в лаборатория, като мозъкът бил въведен в заблуда с измама на сетивните органи – човек виждал себе си като виртуално тяло или като манекен. Тоест за усещане на тялото на мозъка му е необходима „външна” информация, постъпваща на първо място по зрителните и осезателните канали. Но може би на мозъка са му необходими и „вътрешни” данни, сигнали, постъпващи от вътрешните органи? Да речем от сърцето?
За да проверят това, във Федералната политехническа школа на Лозана (Швейцария) провели следния експеримент. Върху главата на доброволци било поставено специално устройство с дисплей, на който човек можел да види себе си в гръб, и да види собственото си тяло на два метра пред себе си. Виртуалното тяло било обвито в светеща обвивка – хало. Към гърдите на доброволците били прикрепени електроди, отчитащи сърдечния ритъм. Светещият контур около виртуалния двойник пулсирал – или в такт със сърцебиенето, или със собствен ритъм.
Когато обвивката пулсирала в такт със сърцето, това изглеждало буквално сякаш човек наблюдавал собствения си сърдечен ритъм, но самите участници не знаели, че за това ще се използва ритъмът на сърцето им.
След шест минути съзерцаване на собствения си двойник с пулсираща светлинна обвивка човек затварял очи и бавно отстъпвал с още половин метър назад. След това трябвало да се върне отново на мястото, където преди малко е стоял. И ето тук, ако халото е пулсирало с ритъма на сърцето, доброволецът се стараел да попадне там, където е неговият двойник. Тоест той възприемал тялото със светещия контур като свое. Ако ритъмът не съответствал на ритъма на сърцето, човек отивал там, където е стоял самият той, а не неговият двойник.
Появяващото се усещане за излизане от тялото се потвърдило по-късно в разговор с доброволците. Тези, които виждали пулсацията, съвпадаща с техния сърдечен ритъм, възприемали виртуалното тяло като свое собствено.
Тоест в дадения случай ефектът за излизане от тялото бил създаден с пренасяне на вътрешния сигнал навън. С други думи, за да усеща тялото, мозъкът трябва да чувства сърдечния ритъм.
Възможно е тук да играе роля не само биенето на сърцето, но и това, че мозъкът събира и други вътрешни усещания. Впрочем, както се казва, това е въпрос на бъдещи изследвания.
Резултатите от изследването се готвят за публикуване в сп. Psychological Science.
Източник: NewScientist
