Най-старият и един от най-големите айсберги в света, A23a, окончателно се стопи в южната част на Атлантическия океан. Почти четиридесет години след образуването си.

Леденият блок наскоро се освободи и навлезе в по-топли води. Там бързо се разпадна, оставяйки след себе си само множество малки и опасни отломки.

Специалисти от Австралийското бюро по метеорология, университета на Мериленд и НАСА регистрираха окончателното разпадане на един от най-големите айсберги в историята.

Колосалният леден гигант престана да съществува в Южния Атлантик в началото на април 2026 г., няколко месеца преди да навърши 40 години.

Жизненият цикъл на този леден исполин започва през 1986 г.

Тогава той се откъсва от шелфовия ледник Филхнер в Антарктида. В продължение на много години този блок с право носи титлата на най-големия айсберг на планетата.

Невероятното си дълголетие той дължи на факта, че скоро след образуването си засяда здраво на дъното на океана. Там изключително ниските температури го предпазват от топене и разрушаване в продължение на десетилетия.

Ситуацията се променя коренно, когато айсбергът се освобождава и започва своя дрейф от над 2300 км на север.

Попадайки в значително по-топли води близо до остров Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови, ледникът започва бързо да се топи.

Ако през 2020 г. площта на гиганта надхвърляше 6000 кв. км, то към края на март 2026 г. от него е останал само скромен фрагмент с площ малко над 170 кв. км.

Последните дни на великия айсберг

В последните етапи от съществуването си на повърхността на айсберга се образуват дълбоки басейни, пълни с тъмносиня топяща се вода.

Те отслабват вътрешната му структура и ускоряват разпадането.

Последните седмици от живота на гиганта са съпътствани от гъста облачност, която сякаш се опитва да скрие гибелта му от сателитните обективи.

Въпреки това орбиталните апарати успяват да запечатат момента, в който монолитният блок окончателно се разпада на множество малки части.

Пътят на този обект е неразривно свързан с развитието на технологиите за наблюдение на Земята.

Орбитални програми следят движението му още от осемдесетте години на миналия век

Благодарение на това учените успяват да съберат подробни данни за това как се променя формата на леда и какво влияние оказва той върху околните морски екосистеми.

Развитието на сателитните сензори позволява на климатолози и океанолози да разберат общите закономерности в движението на ледените маси около Антарктида.

Въпреки десетилетията на непрекъснати наблюдения, в науката за движението на ледовете остават немалко бели петна.

Учените тепърва ще трябва да проучат в детайли как точно океанските течения, релефът на морското дъно и въртящите се водни вихри определят траекторията на подобни гиганти.

Останалите след разпадането малки фрагменти сега предизвикват особена тревога сред специалистите. Причината за това е, че са трудни за проследяване и представляват сериозна навигационна опасност за корабоплаването в региона.