Подобно нещо се е случвало с всички нас: опитвате се цял ден да не се доближите до кутията с бисквити на работа, но когато вечерта минете покрай нея, ръката ви сама отива там и взема бисквитка. След минутка вече изтривате трохите от устата си. Или по пътя към новата работа ви развличат новините по радиото. Когато те завършат, вие се оглеждате и разбирате, че сте до старата си работа и се питате как сте се озовали там.
Какво се случва? По какъв начин успяваме да извършваме сложни действия, дори без да съзнаваме за това, което правим? Неврологията и психологията ни помагат да получим отговор на този въпрос. Първата стъпка е да си представим мозъка не като нещо цяло а като няколко процеса по обучение и контрол, всеки от които е способен да контролира поведението. С други думи, ние се състоим от няколко различни „аз” („Аз не мога да повярвам, че съм си позволил да изям бисквитата!”), и понякога тези части от нас самите влизат в конфликт.
Можем по-добре да разберем тези два процеса – целенасочен (goal-directed) или „съзнателен” (conscious), както и обичаен (habitual), или „автоматичен” (automatic), ако се опитаме да разберем как ги вижда неврологията.
Цяла серия елегантни експерименти, проведени от Антъни Дикинсън и колегите му в началото на 80-те години в Кеймбриджкия университет в Англия, ясно показва поведенческите различия между целенасочените и обичайните процеси.
Отначало във фазата на тренировката на провеждания експеримент обучавали мишки да натискат ръчка за получаване на храна. След това, в хода на втората фаза, мишките били премествани в друга клетка, без ръчка, и им давали храна, но им причинявали болка когато я изяждали. Подобна ситуация карала мишките да „обезценяват” храната, тъй като започнали да ги асоциират с болката, без да правят пряка връзка между болезнените усещания и натискането на ръчката.
В края на тестовата фаза мишките били поставени в първата клетка с ръчката (за предотвратяване на допълнително обучение, храна не била давана). Мишките, които преминали интензивната фаза на обучение, продължавали да натискат на ръчката в тестовата фаза, макар че храната била „обезценена”, тяхното поведение било наречено обичайно. А другите, които преминали умерената фаза на обучението, не правели това и тяхното поведение било наречено целенасочено.
Ако проследим Рисунка 1, то целенасоченото поведение се обяснява с мишките, използващи ясно предсказани последствия или резултат, към който водят избраните действия. Ако мишката иска да получи храна, тя натиска ръчката, защото смята, че натискането на ръчката означава получаване на храна.
Ако храната е „обезценена”, то мишката не иска да натиска ръчката. Привичното поведение се обяснява с наличието на стабилна асоциация между действията и ситуацията, в рамките на която е било произведено това действие. Мишката натиска ръчката, когато види тази ръчка, и прави това не защото очаква предсказания резултат.
По-късна публикация на Дейвид Нийл (в периода на изследването работел в университета в Южна Калифорния) и колегите му илюстрират същия тип поведение сред хората с по-приемлив сценарий – става дума за употребата на пуканки в кинозалата.
Някои участниците получили току-що приготвени пуканки, докато на други били дадени стари. Повечето от тези, които получили пресни пуканки, ги изяли. Другите, които получили стари и които обикновено хапвали пуканки в киното, ги изяли – те действали по обичайния за себе си начин. А тези, които преди не са яли пуканки по време на филм, изяли по-малко – те действали под целенасочен контрол.
Връзката между тези два отделни процеса се осъществява с помощта на отделни мрежи в главния мозък. Увредените мрежи, участващи в целенасочения процес, включват префронталния кортекс на главния мозък, както и ивичестото тяло, водят до доминиране на привичния процес.
Това има смисъл, тъй като префронталният кортекс, разположен зад вашето чело, разполага с възможностите на работната памет, което му позволява за определено време да представя резултатите във вид на получаване като награда на храна или пуканки, а то на свой ред предизвиква определени действия.
От друга страна, нарушаването на мрежите, свързани с привичното поведение, включително сензомоторните проекционни зони в ивичестото тяло, водят към доминиране на целенасочените процеси в поведението.
И целенасочените, и обичайните процеси са способни да предизвикат действия. Но защо тогава ние разполагаме и с двата варианта? От функционална гледна точка те притежават различни достойнства и недостатъци и по такъв начин се оказват полезни за контрола на поведението в различни обстоятелства.
Целенасочените процеси използват модел на средата за предсказване на възможния резултат от всяко действие. Те изпълняват съвещателна функция в този смисъл, че вие използвате този модел, за да си представите различните действия и дори последователност от действия и след това да изпълните едно от тях, което, съгласно вашето предсказание, трябва да доведе до желания резултат.
Това прилича на използването на карта на град – картата в този случай се явява модел на средата – при движение от точка А до точка Б (виж Рисунка 2). Преимуществото на контрола, ориентиран към постигане на резултат, се състои в това, че той е по-гъвкав и не изисква голямо количество опит – при условие на точност на вашата карта вие сте способни да се придвижите от всяка точка в друга дори в град, който до този момент не сте посещавали. (Тази схема е подобна на използването на когнитивни карти (cognitive maps) за контрол на поведението, описани от американския психолог Едуард Толман в края на 40-те години.)
Разбира се, разнообразието, предоставяно от ориентирания към постигане на цели контрол, има своята цена – то изисква когнитивни усилия (памет и изчисления), за да предостави модел на средата и да проведе търсене сред моделите за избор на най-добрия вариант на действие. Привичният контрол, от друга страна, е значително по-прост, тъй като се основава само на асоциацията между „състоянието” (или околната среда), в което се намирате, и действието. Колкото по-силна е подобна асоциация, толкова по-вероятно е да изберете действие от това състояние.
Тренировката на привичните процеси протича с помощта на натрупания опит – ако вие често предприемате дадено действие от подобно състояние (например завивате наляво при пресичане на улиците Pleasant Street и Main Street) и резултатът от това действие е добър (стигнали сте до набелязаната цел), то стабилността на асоциацията между състоянието и действието се повишава (Рисунка 2).
Подобна схема на тренировка прилича на Закона на ефекта (Law of Effect), описан от американския психолог Едуард Торндайк в началото на 90-те години. Целенасочените процеси са способни да формират подобен опит и ще правят това, докато привичните процеси не станат достатъчно тренирани, но опит може да се формира и по пътя на случайната проба на различни действия.
Ако след произведеното от вас действие вие в резултат се окажете в друго състояние, в което съществува силна асоциация с друго действие и от което вие преминете в още едно състояние, в което съществува силна асоциация, то в такъв случай обичайният процес ще ви позволи да осъществите последователност от действия без особени когнитивни усилия.
По такъв начин дори сложното поведение – например изпълнението на серия завои при пътуване към работа – може да се осъществява под обичайния контрол, докато всичко се случва именно така, както се е очаквало. Но ако се окажете в неочаквано положение – например в случай че вашият обичаен маршрут бъде затворен поради строителни работи, – вие можете да се върнете към целенасочен контрол.
На всички ни е познато поведението с използване на незначителни съзнателни усилия (кога за последен път сте се замислили, въвеждайки всяка буква от вашата парола?) и психолозите отдавна са забелязали преимуществата на подобен род контрол.
В своя основополагащ труд „Принципи на психологията” (Principles of Psychology), публикуван през 1890 г., американският психолог и философ Уилям Джеймс отбелязва, че без обичайните процеси „ние не бихме могли да изпълняваме всекидневните си дела, тъй като такива прости действия като завързването на връзките на обувките или обличането биха изисквали значително повече съзнателни усилия и ние бихме били силно измъчени…
Колкото повече детайли от нашия всекидневен живот можем да предадем под опеката на автоматизма, неизискващ големи разходи, толкова повече сила на нашия ум от по-висш порядък ще бъде освободена за изпълнение на своята работа.
С помощта на обичайните процеси на контрол на рутинното поведение ние можем да използваме нашите целенасочени процеси за други цели, включително за обмисляне на дългосрочни планове или паралелно осъществяване на друго поведение.
По такъв начин целенасочените процеси се явяват съзнателни, гъвкави и неизискващи продължителна подготовка, но те се нуждаят от голямо количество когнитивни усилия. Привичните процеси изискват малко количество когнитивни усилия, но те не са така гъвкави и се нуждаят от определена подготовка.
Първият вариант е по-добър, когато се изисква гъвкавост и когато се случва нещо неочаквано, но вторият е по-добър, когато поведението носи привичен характер и всичко се случва логично.
Да си представим, че достъпни са и двата варианта – как в такъв случай мозъкът ще избира между тях? Това е важен въпрос, който в значителна степен остава без отговор. Натаниъл Доу и колегите му от Нюйоркския университет смятат, че известен процент определеност или увереност се асоциира с всеки от тези процеси, и с особен процес на арбитраж се избира във всяка ситуация най-предпочитаният вариант от двата.
Изследване сочи, че простотата на обичайните процеси е причина за избора на действия, ако те в достатъчна степен са тренирани, и това се случва по-бързо, отколкото в случая с целенасочените процеси.
Дикинсън и колегите му смятат, че обичайните процеси доминират, когато коефициентът на варианта с получаването на нещо (например храна) повече не нараства, докато коефициентът на поведението (например натискането на ръчката) нараства.
Във всички три случая контролът се предава от целенасочените процеси към обичайните процеси според натрупването на опита. По такъв начин целенасочените процеси са способни активно да потискат обичайните процеси, докато потискането на привичните процеси, както и определянето на съответните действия, очевидно изискват повече когнитивни усилия, отколкото избора на подходящо действие.
И накрая, някои разстройства в поведението могат да бъдат обяснени с дисбаланс между целенасочените и обичайните процеси. Определени симптоми на натрапчива невроза или наркотична зависимост е възможно да са обусловени от силни обичайни процеси или дори от прекалено изразени мислителни навици (habits of thought): вие „знаете”, че не би трябвало да се пристрастявате към цигарите, но все пак го правите.
По-доброто разбиране на различията между целенасочените и обичайните процеси ни предоставя възможност по-добре да разберем нашето собствено поведение. Вие можете да мислите за промяна в поведението си от гледна точка на целенасочените процеси и да си кажете: „Не трябва да ям бисквити и затова няма да протегна ръка към кутията.”
Но вероятно все още имате създадения по-рано навик за изпълнение на действието, свързано с бъркането в кутията с бисквитите в момента, когато по време на прекъсването на работата в стаята за почивка видите кутия с бисквити.
По такъв начин, осъзнавайки необходимостта от допълнителни когнитивни усилия, насочени към потискане на навика, има смисъл добре да си починете и да получите увереност в това, че сте в състояние да предприемете действия, насочени към потискане на навика. Или – което е още по-добре – да се опитате изобщо да не попадате в стаята за почивка, за да не провокирате стария си навик.
Дори малко изменение във вашето състояние може да се окаже достатъчно. Дейвид Нийл и колегите му са установили следното – ако участниците в експеримента получавали стари пуканки не в кинозалата, то дори обичайните любители на пуканки не ги ядяли много.
Ето още един пример – наскоро сте сменили работата си и сега трябва малко да промените своя ежедневен маршрут. Формираният по-рано навик да завивате на определени кръстовища може да повлияе на вашите действия, в случай че се разсеете. Може би има смисъл да позволите на целенасочения процес да осъществява контролните функции и да не слушате радио в първите няколко дни по пътя към новата си работа.
По такъв начин, ако искате да промените своето поведение, то въпросът вероятно невинаги трябва да бъде „как да убедя себе си?”, за да действате по определен начин.
Вероятно трябва да го формулирате така: „Кой именно процес на моето поведение бих искал да контролирам?”
Източник: Scientific American
