Планетата джудже Церера, известна и като първия открит астероид, се оказа по-сложна, отколкото учените предполагаха.

Нов анализ на данните от мисията „Зора“ (Dawn) разкри, че повърхността ѝ не е формирана само от сблъсъци с астероиди. На нея се наблюдават стръмни склонове, разломи, резки промени в яркостта и следи от солена вода. Тя вероятно се е издигала от дълбините през пукнатини.

Церера е открита от италианския астроном Джузепе Пиаци през 1801 г.

Тя е първият идентифициран астероид и най-голямото тяло в главния астероиден пояс. За разлика от повечето астероиди обаче, Церера не е просто скален отломък. Тя притежава вътрешна структура с ядро, мантия и кора.

Поради тази причина през 2006 г., когато Международният астрономически съюз въвежда категорията „планета джудже“, Церера е класифицирана в нея заедно с Плутон и Ерида.

Диаметърът на Церера е около 960 км, а според научните оценки до една четвърт от масата ѝ може да се състои от вода. Някои астробиолози дори допускат, че в миналото на Церера може да са съществували примитивни микроорганизми.

Загадките на кратера Окатор

Авторите на новото изследване обръщат специално внимание на кратера Окатор. Той е широк около 92 км и се смята, че се е образувал преди между няколко милиона и 20 милиона години. Това го прави най-младия кратер с такъв размер на Церера.

Вътре в него се намират ярките области Cerealia Facula и Vinalia Facula – светли солни отлагания, които вероятно са останали след излизането на солена вода на повърхността.

Планетологът Алисия Низеман от Свободния университет в Берлин обяснява, че повторният анализ на гравитационното поле в района на Окатор е разкрил аномалия на дълбочина от около 50 км.

Под повърхността се намира област с по-ниска плътност, която според изследователите може да е резервоар със солена вода.

Според тяхната хипотеза ударът, създал Окатор, е пробил или отслабил кората на Церера, оставяйки пукнатини под повърхността. През тях солената вода е можела да се издига, да достига повърхността и след изпарението си да оставя ярките солни отлагания.

Този процес е известен като криовулканизъм. При обикновения вулканизъм на повърхността изригва разтопена скала при температури от хиляди градуси.

На Церера обаче ролята на магма може да са играли солените разтвори. Солите понижават точката на замръзване на водата, което позволява на такъв разтвор да остане течен дори при изключително ниски температури.

Според Низеман данните от „Зора“ показват, че в миналото Церера може да е имала подповърхностен океан.

Днес учените са по-предпазливи в твърденията си: вероятно под кората не са се запазили огромни водни басейни, а по-скоро отделни „джобове“ с много солена вода.

Възможен ли е живот на Церера?

Въпросът за евентуален живот на Церера е още по-сложен. Низеман смята, че дори ако в тези дълбоки солени разтвори някога са се появили микроорганизми, те едва ли биха достигнали повърхността в разпознаваем вид.

При издигането си през пукнатините те биха били механично разрушени или химически променени до неузнаваемост.

Освен това повърхността на Церера е подложена на постоянна бомбардировка от малки метеорити, които раздробяват и смесват горния слой на почвата, подобно на начина, по който лунната повърхност постепенно се превръща в реголит.

Низеман е част от работна група, която проучва релефа на Церера за потенциална мисия на НАСА за доставка на проби. Тази мисия би трябвало да включва орбитален апарат и спускаем модул.

Първоначално орбиталният апарат ще направи снимки с по-висока резолюция от тези на „Зора“, за да се прецени дали кацането в районите с ярки отлагания е безопасно.

Кацането на Церера обаче не е същото като кацането на малък астероид. Нейната гравитация е 5,7 пъти по-слаба от лунната, но значително по-силна от тази на астероидите Бену или Рюгу, откъдето вече бяха взети проби. Поради това, според Низеман, мисията за доставка на проби от Церера би приличала повече на планетарна мисия.