Рискът, който те кара да се чувстваш жив

Ако не се брои шеговитата Дарвинова премия, нешеговитите екстремни видове спорт представляват ярък пример за това как хората действат срещу своите инстинкти.

Въпреки милионите години еволюция, изработила у нас отчаян страх пред всичко, което представлява реална опасност, те се катерят, ускоряват се, хвърлят се – и винаги рискуват. Какви психологически механизми лежат в основата на поведение, което често води до травми, нерядко – до инвалидност, а понякога – и до смърт.

На 14 октомври 2012 година австрийският почитател на екстремното Феликс Баумгартнер постави световен рекорд в скайдайвинга, като скочи от стратосферата от височина 39 км. В полета скоростта на героя достигна умопомрачителните 1300 км/ч и само благодарение на специалните тренировки и уникалната екипировка той се приземи благополучно.

Отношението към Баумгартнер, както и към любителите на екстремното по принцип, е двояко. От една страна, е трудно да не се възхитиш на толкова отчаяна храброст. От друга – тези хора често се възприемат като луди и неоткрили себе си в „нормалния живот“, поради което предприемат глупав, с нищо неоправдан риск, плюят на чувствата и страховете на своите семейства и близки. Но от гледна точка на психологията нещата не са толкова прости.

Преди всичко – кои са тези хора? Наистина ли тези, които изпитват склонност към крайно рисковани развлечения, се отличават сериозно от хората, привикнали към по-спокоен вид отдих? През 2009 година психолозите Ерик Браймър и Линдзи Оудс разговаряли с 15 любители на бейс джъмпинга, екстремни форми на сърф и ски, скачане от водопади, катерене без предпазни средства и т.н.

Учените се интересували как тези хора възприемат и разбират човешки качества като мъжество и смирение. Интересно е, че според участниците в допитването двете тези качества непременно възникват и се преживяват пред лицето на реалния страх и смъртта.

Всички запитани твърдо заявили, че подобни преживявания, стимулирани от екстремни увлечения, са им позволили да станат по-добри и в други области на живота. Всъщност психолозите смятат, че всички тези крайно рисковани занимания променят хората, които се увличат по тях, и тези ефекти са способни да обхванат и други сфери от живота, които излизат далеч извън границите на простото увлечение.

Да вземем страха. Страхът по принцип е нормална и естествена емоционална реакция, един от вградените в нас механизми на защита от различни заплахи. Страхът не само сигнализира за опасност, но и подготвя организма за нея.

От гледна точка на еволюцията и оцеляването тръгването към риск, който е способен да доведе до тежки травми и дори смърт и който няма „достойни“ причини – е занимание нелогично и дори безумно.

Не е чудно, че такъв риск предизвиква отчаян страх – цялото ни естество протестира срещу тази крачка. Друго нещо е, когато рискът е оправдан и такова поведение дава шансове да спасиш себе си или други членове от групата. В тези случаи победата над естествения страх може да се превърне в победа в живота.

Ако погледнем на екстремните видове спорт от тази страна, можем да разберем какво подтиква всеки път да се прекрачва собственият страх и естествените инстинкти за самосъхранение. Те правят страха постоянен спътник в живота и учат спокойно да се отнасяме към него, преодолявайки го – и да не си губим разсъдък в най-опасните ситуации.

Слабостта в коленете, треперещите ръце, обърканите мисли – всички тези познати на всеки симптоми отстъпват, позволявайки в най-опасните ситуации да се действа по-обмислено.

Уви, позитивният ефект от екстремните увлечения не се ограничава с това. Открили, че коленете им вече не се тресат, мислите им не подскачат, а страхът почти си е отишъл, мнозина любители на екстремното отново чувстват недостиг на нещо важно в своя живот и увеличават степента на опасност. Те се качват още по-нависоко, увеличават скоростта, само за да върнат старото преживяване.

Това поведение също има обяснение. В нашия мозък са „вшити“ не само „механизми на страха“, като защита от опасности, но и „механизми на радостта“, които се активират тогава, когато опасността е преодоляна благополучно. В неврофизиологията те се наричат системи за вътрешно поощрение и днес са изучени сравнително добре.

Общо взето, на мозъка му е все едно какво точно се е случило – дали сте се влюбили, получили сте повишение, или благополучно сте се приземили от стратосферата – във всеки случай той използва едни и същи молекули.

Ключово вещество в работата на системата за поощрение е невромедиаторът допамин, който се отделя от невроните всеки път, когато организмът е успял да се „спаси“ – и предизвиква преживяване на еуфория, всеобхватно щастие и изобщо оптимизъм. Това усещане за дълбоко вътрешно прераждане, за което говорели запитаните от Браймър и Оудс любители на екстремното, може да е свързано с действието именно на този хормон.

Недостигът на допамин е свързан с цяла редица психически нарушения и депресивни състояния, а стимулирането на отделяне на този хормон очевидно не може да няма дълготрайни положителни психически ефекти. Получава се, че на едната страна на везната е краткото преживяване на истински страх, а на другата – дълготрайно усещане за пълнота в живота. Изглежда, май вече не сме готови да осъждаме привържениците на екстремното?

Уви, изхвърлянето на допамин има и обратна страна. Това вещество предизвиква привикване – неслучайно допаминергичната система е тясно свързана с действието на цяла редица наркотици. От пристрастяването към „допаминовата игла“ не е толкова лесно да се откажеш и хормонът те кара отново и отново да се впускаш в риск, за да накараш мозъка да отдели поредната доза.

Сега разбираме защо такива хора нерядко с особено презрение се отнасят към всякакъв вид наркотици и алкохол – те си имат собствен: опасностите, които всеки път предизвикват у тях истинско щастие.

Както и истинските наркомани, пристрастяващите се към „адреналина“ хора с времето все по-малко са склонни да отчитат цената на своето увлечение и все повече ценят неговите плюсове. Нерядко това води до реално недооценяване на опасността, към излишна увереност в себе си, своите сили и способности да се контролира рискът – и до готовност да поемат още по-голям риск.

Впрочем не бива да се смята, че всички любители на екстремните спортове са „допаминови наркомани“. Обикновено това са съвсем разумни, добре подготвени и тренирани хора, които добре претеглят във всеки момент опасните ситуации.

Останалите предпочитат „естествените наркотици“ на организма, вместо да го измъчват с постоянни дози алкохол или други средства, позволяващи им поне понякога да се почувстват истински живи.