Рискът, който те кара да се чувстваш жив

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Феликс Баумгартнер се готви за скок от ръката на статуята Христос Спасителя в Рио де Жанейро.
© Redbullstratos
Антония Михайлова

Ако не се брои шеговитата Дарвинова премия, нешеговитите екстремни видове спорт представляват ярък пример за това как хората действат срещу своите инстинкти.

Въпреки милионите години еволюция, изработила у нас отчаян страх пред всичко, което представлява реална опасност, те се катерят, ускоряват се, хвърлят се – и винаги рискуват. Какви психологически механизми лежат в основата на поведение, което често води до травми, нерядко – до инвалидност, а понякога – и до смърт.

На 14 октомври 2012 година австрийският почитател на екстремното Феликс Баумгартнер постави световен рекорд в скайдайвинга, като скочи от стратосферата от височина 39 км. В полета скоростта на героя достигна умопомрачителните 1300 км/ч и само благодарение на специалните тренировки и уникалната екипировка той се приземи благополучно.

Отношението към Баумгартнер, както и към любителите на екстремното по принцип, е двояко. От една страна, е трудно да не се възхитиш на толкова отчаяна храброст. От друга – тези хора често се възприемат като луди и неоткрили себе си в „нормалния живот“, поради което предприемат глупав, с нищо неоправдан риск, плюят на чувствата и страховете на своите семейства и близки. Но от гледна точка на психологията нещата не са толкова прости.

Преди всичко – кои са тези хора? Наистина ли тези, които изпитват склонност към крайно рисковани развлечения, се отличават сериозно от хората, привикнали към по-спокоен вид отдих? През 2009 година психолозите Ерик Браймър и Линдзи Оудс разговаряли с 15 любители на бейс джъмпинга, екстремни форми на сърф и ски, скачане от водопади, катерене без предпазни средства и т.н.

Учените се интересували как тези хора възприемат и разбират човешки качества като мъжество и смирение. Интересно е, че според участниците в допитването двете тези качества непременно възникват и се преживяват пред лицето на реалния страх и смъртта.

Всички запитани твърдо заявили, че подобни преживявания, стимулирани от екстремни увлечения, са им позволили да станат по-добри и в други области на живота. Всъщност психолозите смятат, че всички тези крайно рисковани занимания променят хората, които се увличат по тях, и тези ефекти са способни да обхванат и други сфери от живота, които излизат далеч извън границите на простото увлечение.

Да вземем страха. Страхът по принцип е нормална и естествена емоционална реакция, един от вградените в нас механизми на защита от различни заплахи. Страхът не само сигнализира за опасност, но и подготвя организма за нея.

От гледна точка на еволюцията и оцеляването тръгването към риск, който е способен да доведе до тежки травми и дори смърт и който няма „достойни“ причини – е занимание нелогично и дори безумно.

Не е чудно, че такъв риск предизвиква отчаян страх – цялото ни естество протестира срещу тази крачка. Друго нещо е, когато рискът е оправдан и такова поведение дава шансове да спасиш себе си или други членове от групата. В тези случаи победата над естествения страх може да се превърне в победа в живота.

Ако погледнем на екстремните видове спорт от тази страна, можем да разберем какво подтиква всеки път да се прекрачва собственият страх и естествените инстинкти за самосъхранение. Те правят страха постоянен спътник в живота и учат спокойно да се отнасяме към него, преодолявайки го – и да не си губим разсъдък в най-опасните ситуации.

Слабостта в коленете, треперещите ръце, обърканите мисли – всички тези познати на всеки симптоми отстъпват, позволявайки в най-опасните ситуации да се действа по-обмислено.

Уви, позитивният ефект от екстремните увлечения не се ограничава с това. Открили, че коленете им вече не се тресат, мислите им не подскачат, а страхът почти си е отишъл, мнозина любители на екстремното отново чувстват недостиг на нещо важно в своя живот и увеличават степента на опасност. Те се качват още по-нависоко, увеличават скоростта, само за да върнат старото преживяване.

Това поведение също има обяснение. В нашия мозък са „вшити“ не само „механизми на страха“, като защита от опасности, но и „механизми на радостта“, които се активират тогава, когато опасността е преодоляна благополучно. В неврофизиологията те се наричат системи за вътрешно поощрение и днес са изучени сравнително добре.

Общо взето, на мозъка му е все едно какво точно се е случило – дали сте се влюбили, получили сте повишение, или благополучно сте се приземили от стратосферата – във всеки случай той използва едни и същи молекули.

Ключово вещество в работата на системата за поощрение е невромедиаторът допамин, който се отделя от невроните всеки път, когато организмът е успял да се „спаси“ – и предизвиква преживяване на еуфория, всеобхватно щастие и изобщо оптимизъм. Това усещане за дълбоко вътрешно прераждане, за което говорели запитаните от Браймър и Оудс любители на екстремното, може да е свързано с действието именно на този хормон.

Недостигът на допамин е свързан с цяла редица психически нарушения и депресивни състояния, а стимулирането на отделяне на този хормон очевидно не може да няма дълготрайни положителни психически ефекти. Получава се, че на едната страна на везната е краткото преживяване на истински страх, а на другата – дълготрайно усещане за пълнота в живота. Изглежда, май вече не сме готови да осъждаме привържениците на екстремното?

Уви, изхвърлянето на допамин има и обратна страна. Това вещество предизвиква привикване – неслучайно допаминергичната система е тясно свързана с действието на цяла редица наркотици. От пристрастяването към „допаминовата игла“ не е толкова лесно да се откажеш и хормонът те кара отново и отново да се впускаш в риск, за да накараш мозъка да отдели поредната доза.

Сега разбираме защо такива хора нерядко с особено презрение се отнасят към всякакъв вид наркотици и алкохол – те си имат собствен: опасностите, които всеки път предизвикват у тях истинско щастие.

Както и истинските наркомани, пристрастяващите се към „адреналина“ хора с времето все по-малко са склонни да отчитат цената на своето увлечение и все повече ценят неговите плюсове. Нерядко това води до реално недооценяване на опасността, към излишна увереност в себе си, своите сили и способности да се контролира рискът – и до готовност да поемат още по-голям риск.

Впрочем не бива да се смята, че всички любители на екстремните спортове са „допаминови наркомани“. Обикновено това са съвсем разумни, добре подготвени и тренирани хора, които добре претеглят във всеки момент опасните ситуации.

Останалите предпочитат „естествените наркотици“ на организма, вместо да го измъчват с постоянни дози алкохол или други средства, позволяващи им поне понякога да се почувстват истински живи.

Категории на статиите:
Аз, човекът

Коментари

  • Bulk Cialas [url=http://cheapcial20mg.com]online pharmacy[/url] Side Affects Of Keflex

    Ronneve 4 декември 2017 04:20 Отговор

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори