Учените успяха да спрат най-бързото нещо във Вселената почти за минута.
Става дума за лъч светлина, който в обикновени условия преодолява 18 млн. километра за една минута. Тоест светлината е способна за това време 20 пъти да долети до Луната.
„Една минута е много, много голям промеждутък от време – казва Томас Краус от университета Сейн Андрюс във Великобритания. – Това е важна крачка за науката.”
Според изследователя направеното откритие ще позволи да се постигнат големи успехи в квантовата комуникация и предаването на оптичен сигнал на големи разстояния.
Обикновеният лъч светлина се движи със скорост 300 000 км/сек, но учените през 1999 година с редица методи успяха да намалят движението до 17 метра в секунда, а преди две години напълно спряха светлината, но само за част от секундата.
По-рано тази година изследователите успяха да задържат атоми вещество в напълно неподвижно положение за 16 секунди.
За да преодолеят минутната бариера, Джорд Хейнце от университета в Дармщат и колегите му от университета в Сейнт Андрюс използвали контролен лазер в непрозрачен кристал, предавайки две състояния на атомите в квантова суперпозиция. Тази манипулация направила кристала прозрачен за тесен диапазон честоти. Екипът на Хейнце успял напълно да спре лъча светлина, „заключвайки” го в кристала с помощта на втори лъч, насочен към кристала от другата страна.
Според учените срокът на „съхранение” на светлината зависи от суперпозицията на кристала. Магнитни полета могат да разширят срока, но ще усложнят управлението на конфигурацията на лазера. Екипът на Хейнце използвал комбинация от магнит и лазер, докато учените прилагали или магнит, или лазер за спиране или забавяне на светлината.
Изследователите твърдят, че „съхранението” на светлината в продължение на десетки секунди ще бъде полезно в бъдещи устройства – квантови репитери, които могат да спират и отново да пускат излъчване в безопасни квантови комуникации, предавайки данните безопасно и на много големи дистанции.
Отчет за изследването е публикуван във Physical Review Letters
Източник: NewScientist
