Ако някога открием извънземен живот, най-вероятно той ще бъде на скалиста, подобна на Земята планета, обикаляща на подходящо разстояние около звезда, подобна на Слънцето, нали?

Оказва се, че живот би могъл да съществува и на едни от най-пустинните, тъмни и неочаквани места във Вселената.

Например, на луни, които обикалят около планети-самотници, реещи се свободно в Космоса.

Причината е, че тези блуждаещи планети може да са способни да поддържат водата на своите луни в течно състояние. Дори и без топлината от звезда-домакин.

Океани на луни-сираци

Течната вода се смята за основна предпоставка за живот. Затова е и ключова съставка, която астрономите търсят в своето изследване на космоса.

Някои от най-обещаващите места за откриване на живот в нашата Слънчева система са ледени луни като Европа и Енцелад. Те притежават течни океани под замръзналите си повърхности.

Екип от университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен и Института за извънземна физика „Макс Планк“ твърди, че луните около свободно реещи се планети биха могли да запазят своите водни океани в течно състояние за период до 4,3 милиарда години.

Според експертите, комбинацията от гъста водородна атмосфера и гравитационното привличане на планетата върху луната може да помогне за поддържането на водата в течна форма.

Как се появяват свободно реещите се планети?

Не всички планети обикалят около звезда-домакин. В хаоса на прашните дискове около новородени звезди, космически отломки се събират, за да образуват по-големи обекти и в крайна сметка – планети в орбита.

В тези ранни етапи на формиране обаче, дисковете са хаотични места, където млади, все още оформящи се планети се сблъскват. И дори се изхвърлят една друга в междузвездното пространство.

Това може да доведе до появата на свободно реещи се планети, които блуждаят в космоса без родителска звезда.

Приливно нагряване и течни океани

Фактът, че една планета е била изхвърлена от орбитата си около звезда, не означава непременно, че нейните луни ще бъдат изхвърлени от орбитата си около нея.

Астрономите обаче твърдят, че орбитата на луната около такава планета-самотник би станала силно елиптична, или яйцевидна.

Това би я накарало да се отдалечава значително от планетата, след което отново да се приближава рязко.

Това постоянно „дърпане и бутане“ генерира приливни сили, които свиват и разтягат вътрешността на луната, създавайки топлина чрез триене.

Според астрономите, приливното нагряване може да бъде достатъчно, за да поддържа океани от течна вода на повърхността на луната. Дори и без енергията на звезда.

Нуждата от водород

Генерирането на топлина чрез приливни сили обаче е безполезно, ако тази топлина не може да бъде задържана на повърхността.

Астрономите смятат, че въглеродният диоксид би могъл да стабилизира условията за живот на луните за период до 1,6 милиарда години.

Но свободно реещите се планети са изключително студени и при такива условия въглеродният диоксид би кондензирал. Това би довело до изтичане на топлината в космоса.

Екипът зад това проучване е изследвал как атмосфери, богати на водород, биха могли по-добре да задържат топлината.

Те твърдят, че водородът остава стабилен дори при много ниски температури и може да действа като одеяло, предпазващо топлината на луната от изтичане.

Връзката със зараждането на живота на Земята

„Нашето сътрудничество ни помогна да осъзнаем, че люлката на живота не изисква непременно слънце“, казва Давид Далбюдинг, докторант в университета „Лудвиг Максимилиан“.

„Открихме ясна връзка между тези далечни луни и ранната Земя, където високи концентрации на водород вследствие на астероидни сблъсъци може да са създали условията за живот“, обяснява Далбюдинг.

Екипът смята, че приливните сили могат не само да осигурят топлина, но и да задвижат процеси на химическо развитие.

Освен това, периодичното свиване и разтягане на екзолуните създава водни цикли, при които водата се изпарява и кондензира отново.

Според учените, това е важно за формирането на сложни молекули и следователно може да бъде от решаващо значение за появата на живот.

Изследователите предполагат, че в Млечния път може да има толкова планети-самотници, колкото и звезди.

Това би означавало наличието на стабилни местообитания за развитие на живот, дори там, където няма звезда-домакин, което от своя страна би увеличило шансовете ни да открием живот извън Земята.