Кратери като този на снимката, на Южния полюс на Луната, са винаги в тъмнина, което ги прави, според НАСА, перфектна среда за опазване на водата за стотици години.
Оказва се, че дори тук и въпреки температурите, които се понижават до –233 градуса по Целзий, където вероятно може да се запази замръзналата вода в почвата почти завинаги, водата бавно излиза от супер тънкия най-горен слой на повърхността на Луната.
„Хората възприемат някои райони в тези полярни кратери като „капани за вода“ и това е всичко“, казва физикът от НАСА в областта на плазмата Уилям Фарел.
„Но има частици от слънчевия вятър, както и метеороиди, които удрят повърхността на Луната, като те могат да предизвикат реакции, които обикновено се случват при по-топли температури на повърхността. Това е нещо, на което не обръщахме внимание досега.“
Разбира се, Фарел и колегите му отбелязват в статия, публикувана в списани Geophysical Research Letters, че е възможно водата, както да се просмуква навътре, така и да излиза на повърхността. Ледените комети, които се блъскат в Луната плюс слънчевия вятър, могат да я допълнят като част от глобалния воден цикъл.
Така или иначе, най-горният слой на полярните кратерни подове се променя в продължение на хиляди години, според изчисленията на авторите. Това означава, че слабите замръзвания, които учените са открили на полюсите, могат да са само на 2000 години, вместо на милиони или милиарди години, каквито периоди някои може да очакват.
„Не можем да мислим за тези кратери като за ледени мъртви петна на Луната“, отбелязва Фарел. Изводът на учените от НАСА е, че дори в тези кратери водата не е „заключена“ и може да се използва в бъдеще.
