Загубени във времето

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

Антония Михайлова

Какво е да загубиш памет в резултат на мозъчна травма или злоупотреба с наркотици, или от необуздан секс? BBC Future разказва необичайните причини и последствия от амнезията.

В една утрин на 2008 година Наоми Джейкъбс, която тогава била на 32 години, открила, че не помни предишните 17 години от своя живот.

Спомените за наркотиците, фалита и скитничеството били буквално изтрити от нейната памет. Тя казва, че последният ѝ спомен бил за това как тя, тийнейджърка, ляга да спи на сгъваемото легло, което делила със сестра си, и си мисли за предстоящия изпит по френски език.

Осем седмици по-късно спомените ѝ се върнали, но преди това ѝ се наложило да се сблъска с реалността от XXI век така, сякаш била на 15 години. Това означавало, наред с всичко останало, необходимост да усвоява нови технологии, включително и смартфони, но най-голямата трудност била в това, че ѝ било необходимо да осъзнае себе си като майка на 10-годишен син.

Невероятната история на Наоми Джейкъбс е разказана в бъдещата ѝ книга „Забравеното момиче“, а нейният разказ може да се чуе в интервю, което тя дала за ВВС.

Разделянето на съзнанието

От медицинска гледна точка загубата на памет при Наоми е един от случаите на дисоциативна амнезия.

Това означава, че не съществува психологическо обяснение защо тя временно е загубила спомените за 17 години от своя живот (пациентите с дисоциативна амнезия губят спомени за личния си живот, но съхраняват универсални знания).

Такава загуба на памет носи психологически (психогенен) характер. Тя може да се дължи от скорошен или по-ранен стрес или травма. Което корелира с разказа на Наоми за това, че тя не само е загубила своя бизнес и е злоупотребявала с наркотици в тези забравени от нея години, но и преживяла изнасилване, когато била на шест години, а на 20 се опитал да я удуши приятелят ѝ.

Дисоциативната амнезия е спорна диагноза. Някои учени, като например психиатърът от Харвард Харис Поуп, изобщо оспорват нейното съществуване. Те посочват обстоятелството, че за нея няма никакви исторически данни преди 1800 година.

Други скептици смятат, че дисоциативните разстройства (включително дисоциативното разстройство на личността, известно преди като раздвоение на личността) не е просто автоматичен начин за преодоляване на проблеми, които се активират от травма. По-скоро това е последствие от очакванията на пациентите за това как следва да се държат – по-конкретно подсказани от идеи на психотерапевти и описания на болести в художествената литература.

За пълнота на картината: при хората с диагноза дисоциативни разстройства обикновено се диагностицират разстройство на личността и емоционална нестабилност. Тези хора лесно се поддават на внушение, тоест отличават се със сугестивност (понякога те запълват празнотите в информацията с внушени лъжливи сведения), а също със склонност към фантазиране.

В периода, когато при Джейкъбс отсъствали спомени за голяма част от нейния живот, тя изучавала психология, което вероятно ѝ е дало представа за травмите и начините за функционирането на паметта. Пред Sunday Times тя разказала, че с „дълбоко почитание“ се отнася към човешкото съзнание. „Зная, че моят метод за преодоляване на травми се състои в раздвояването на моето съзнание“, добавя тя.

Силата на очакванията и представите на пациента определено лежат в основите на друг поразителен случай. Пациентка, преживяла катастрофа, разказала, че нейните спомени се изтриват от паметта ѝ всяка нощ. Този симптом е необясним от гледна точка на психологията, но е именно това, което се случва с героинята на актрисата Дрю Баримор – Луси Уитмор след авария във филма „50 първи срещи“ (Луси се запознава с млад човек, който се влюбва в нея, но всеки ден им се налага да се запознават отново).

Характерно е, че когато изследователите се опитали да въведат пациентката в заблуда, проверявайки нейните спомени за събития от същия ден, а всъщност случили се ден по-рано, се оказало, че паметта ѝ остава незасегната. Учените не смятат, че тази жена, почитателка на Дрю Баримор, се преструва (макар че други експерти се отнесли към историята ѝ скептично), но все пак са на мнение, че върху проявата на нейната психогенна амнезия вероятно е оказало въздействие изображението на случая на загуба на памет във филма.

Такива случаи на психогенна или дисоциативна амнезия са сравнително редки. Доста по-често се среща органичната амнезия, причина за която са мозъчни травми или невралгични заболявания, като например инсулт, а също алкохолизъм и отравяне с различни вещества, по-конкретно приспивателни.

Когато такива пациенти попадат в клиниката, техният проблем обикновено се заключава не в това, че са забравили епизоди от своето минало или са загубили идентичност. Става дума за друго – те се оказват неспособни да формират нови спомени.

Застинали в настоящето

Причината за така наречената антероградна амнезия обикновено е травма на хипокампа, двойна структура, разположена в медиалните темпорални части на двете мозъчни полукълба, редом с ушите, която играе важна роля в консолидацията на паметта и концентрацията на вниманието.

Най-добре изученият случай на амнезия е историята на американеца Хенри Молисън (1926–2008 г.), „човека без памет“. В опит да излекува епилепсия неврохирургът Уилям Бичър Сковил през 1953 г. провел революционна за времето си операция, по време на която отстранил част от хипокампа, енториналния кортекс и амигдалата на Молисън.

Припадъците спрели, но пациентът завинаги останал в настоящето.

Макар Хенри Молисън да знаел кой е и можел да си спомни някои епизоди от своето минало – до 1953 г., повечето му нови спомени се съхранявали в паметта не повече от няколко секунди. Бренда Милнер, неврофизиолог от Канада, която в продължение на години изучавала случая на Молисън, разказва, че той всеки ден я поздравявал като непознат човек. Половин час след всяко хранене той сядал на масата, за да хапне отново. Той не можел да си спомни това, което се готвел да направи в следващия момент.

Изследователите също установили, че Молисън се отличава с необичайно висока способност да понася болка. Това било установено с устройство, което напомняло сешоар и поставяли под ръката му. Нашето усещане за болка е свързано в голяма степен с паметта за по-рано преживяната болка. Възможно е нечувствителността към болка, с която се отличавал Молисън, да се обяснява с отстраняването на амигдалата, която участва в запомнянето на епизоди от миналото, свързани с усещането за болка.

Други форми на органична амнезия може да бъдат предизвикани от сътресение на мозъка, наркомания или алкохолизъм. Макар много дупки в паметта, свързани с алкохола, да се активират от единични епизоди, продължителният алкохолизъм може да доведе до състояние, известно като синдром на Корсаков (наречен на руския умен, реформатора в психиатрията Сергей Корсаков 1854–1900 г.), при което пациентите губят способност да формират нови спомени, частично запазвайки памет за минали епизоди.

Те също губят способност да се ориентират във времето и пространството. Такива пациенти често се опитват да запълнят празнините в спомените за миналото с помощта на конфабулация – измислени събития, които никога не са се случвали реално. Тези истории са пълна измислица, но пациентите, изглежда, свято вярват в тяхната достоверност.

По-редки са случаите на транзиторна глобална амнезия, която се характеризира с изключване на паметта за няколко часа, което вероятно може да е свързано с временното прекратяване на кръвообращението в тези отдели на мозъка, които отговарят за функцията на паметта.

Причините за прекратяването на достъпа на кръвта могат да бъдат най-различни, включително интензивен секс, както се отбелязва в доклада, публикуван през 2011 година.

В доклада е описан случай с 54-годишна жена, която твърдяла, че е забравила всичко, което се е случило 24 часа преди кулминацията на половия акт. Това е точно пример за секс, който „отнася покрива“.

В известен смисъл всички се лишаваме от памет. Рядко някой може да си спомни събития от първите три-четири години от собствения си живот. Но не става дума за това, че не можем да формираме дългосрочни спомени в ранното детство (тригодишните деца например прекрасно помнят какво им се е случвало по-рано), но тези спомени по някакъв начин се изтриват с преминаването от детството към юношеството.

Според много изследвания процесът на инфантилна амнезия се пуска на възраст около седем години и може да е страничен ефект на достигането на състояние на зрелост на функцията на паметта.

Любопитно е и това, че детската амнезия до известна степен е подложена на влиянието на една или друга култура. Например в Нова Зеландия първите спомени се появяват по-рано у представителите на коренното население маори, отколкото при европейците или азиатците.

Вероятно причината е, че културата на маорите отделя толкова много внимание на разказите за миналото.

Мъглата, която обвива нашите детски спомени, е нищо в сравнение с изпитанията, които преживяват хората с по-сериозни форми на амнезия. За много от тях това е зееща бездна в техния живот.

Спомените са ядрото на нашата личност, около което се строи нашата идентичност, нашите отношения с хората, нашите надежди и мечти. Когато губим памет, то всъщност губим себе си.

Категории на статиите:
Аз, човекът

Коментарите са затворени.

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори