Жива ли е Вселената?
Последно: 19 юни 2024 г. в 10:27
Вече сте се срещали с подобни аналогии: атомите напомнят слънчеви системи, големите структури на Вселената приличат на невроните в човешкия мозък, а има още по-любопитни съвпадения: количеството звезди в галактиката, галактиките във Вселената, атомите в клетките и клетките в живото същество са приблизително еднакво (от 10^11 до 10^14).
Възниква следният въпрос, както го е формулирал и Майк Хюз (Mike Paul Hughes):
Не се ли явяваме ние просто клетки от мозъка на по-голямо създание от планетен мащаб, което още не притежава самосъзнание? Как можем да разберем това? Как можем да го тестваме?
Независимо дали ще повярвате, или не, но идеята, че общата сума на всичко във Вселената се явява разумно създание, съществува отдавна и се явява част от концепцията на Вселената на Марвел (Marvel Universe) и крайното същество – Вечността.
Сложно е да се даде пряк отговор на такъв въпрос, защото не сме 100% сигурни в това, какво всъщност означават съзнание и самосъзнание. Но имаме увереност спрямо сравнително неголямо количество физически неща, които могат да ни помогнат да намерим най-добрия от възможните отговори на този въпрос, включително отговорите и на следните въпроси:
Каква е възрастта на Вселената?
Колко дълго различните обекти са принудени да насочват един към друг сигнали и да получават сигнали помежду си?
Колко големи се явяват най-големите структури, свързани с гравитацията?
И какво количество сигнали свързаните и несвързаните структури с различни размери ще бъдат принудени да притежават, за да обменят помежду си информация от всякакъв вид?
Ако проведем такъв род изчисления и след това ги сравним с данните, които възникват дори в най-простите структури, подобни на мозъка, то ние тогава ще можем да дадем най-близкия от всички възможни отговори на въпроса, съществуват ли някъде във Вселената големи космически структури, надарени с разумни способности.
NASA/WMAP Science Team, modified by Ryan Kaldari
От момента на Големия взрив Вселената съществува около 13,8 милиарда години и оттогава тя се разширява с много бързи (но снижаващи се) темпове, а се състои от 68% тъмна енергия, 27% тъмна материя, 4,9% нормална материя и 0,1% от неутрино и около 0,01% фотони (процентното съотношение по-рано е било друго – в момента, когато материята и радиацията са били по-значими).
Тъй като скоростта винаги се движи със скоростта на светлината – през разширяващата се Вселена, – ние имаме възможност да определим, какво количество различни комуникации е било осъществено между два обекта, захванати от този процес на разширение. Ако определим „комуникацията“ като количество време, необходимо за предаване и приемане на информацията в една посока, то ето го и пътя, който можем да изминем за 13,8 милиарда години:
1 комуникация: до 46 милиарда светлинни години, цялата наблюдавана Вселена.
10 комуникации: до 2 милиарда светлинни години, или около 0,001% от Вселената; близките 10 милиона галактики.
100 комуникации: почти 300 милиона светлинни години или непълна дистанция до купа Кома (Coma Cluster), съдържащ около 100 000 галактики.
1000 комуникации: 44 милиона светлинни години, почти до границата на свръхкупа Дева (Virgo cluster), съдържащ приблизително 400 галактики.
100 000 комуникации: 138 000 светлинни години, или почти цялото протежение на млечния път, но без да излизаме извън неговите предели.
1 милиард комуникации – 14 светлинни години, или само близките 35 (или приблизително) звезди и кафяви джуджета; този показател се изменя според движението на звездите в галактиката.
Andrew Z. Colvin of Wikimedia Commons.
Нашата Местна група има гравитационни връзки – тя се състои от нас, Андромеда, Триъгълник (Triangulum galaxy) и още възможно 50 други, много малки по размер джуджета, и в крайна сметка всички те формират единна свързана структура с размер няколкостотин хиляди светлинни години (това в по-голяма или по-малка степен зависи от величината на свързаната структура).
Повечето групи и купове в бъдеще ги очаква такава съдба: всички свързани галактики в тях заедно формират единна гигантска структура с размер няколкостотин хиляди светлинни години и тази структура ще съществува в продължение на около 110^15 години. В този момент, когато възрастта на Вселената 100 000 пъти ще превишава сегашния ѝ показател, последните звезди ще изразходват своето гориво и ще се потопят в тъмнина, и само много редки изблици и сблъсъци отново ще предизвикват синтез, и така ще продължава дотогава, докато самите обекти не започнат гравитационно да се отделят – във времеви рамки от 10^17 до 10^22 години.
Но тези отделни големи групи с все по-голяма скорост ще се отдалечават един от друг и затова няма да имат възможност дасе срещнат или осъществят комуникация помежду си в продължение на дълъг период от време. Ако ние, например, сме изпратили сигнал от нашето място със скоростта на светлината, бихме могли да достигнем едва 3% от галактиките, наблюдавани в настояще време във Вселената, а останалото вече се намира извън пределите на досегаемост за нас.
Затова отделни свързани групи или купове е всичко, на което можем да се надяваме, а най-малките, като нас – а такива са множество – съдържат около един трилион (10^12) звезди, докато най-големите (както в бъдеще купът Ком) съдържат около 10^15 звезди.
Но ако искаме да открием самосъзнание, то най-добрият вариант ще бъде сравнението с човешкия мозък, който има около 100 милиарда (10^11) неврона и поне 100 трилиона (10^14) невронни връзки, докато всеки неврон „мига“ приблизително 200 пъти в секунда.
Ако изхождаме от това, че човешкият живот средно продължава някъде около 2-3 милиарда секунди, то се получават много сигнали за целия период. Изисква се мрежа от трилиони звезди в рамките на обем от милион светлинни години в продължение на 10^15 години само за да получим нещо съпоставимо с това количество неврони, невронни връзки и обем на предаваните сигнали в човешкия мозък.
С други думи, тези съвкупни числа – за човешкия мозък и за големите, напълно сформирани крайни галактики – се явяват всъщност сравними помежду си.
Wikimedia Commons
Но съществената разлика се състои в това, че невроните в мозъка имат свързани и определени структури, докато звездите в свързаните галактики или групи бързо се движат или една срещу друга, или отдалечавайки се една от друга, което протича под влиянието на всички останали звезди и маси в галактиките.
Смятаме, че подобен метод на случаен отбор на източници и ориентации не дава възможност да се формират каквито и да е устойчиви сигнални структури, но това може да бъде необходимо, а може и да не бъде. Основавайки се на нашите знания за това, как възниква съзнанието (по-конкретно – в мозъка), смятам, че просто недостатъчно количество съгласувана информация се придвижва между различните образувания, за да стане това възможно.
Едновременно с това общото количество сигнали, които могат да участват в обмените на галактическо ниво в периода на съществуване на звездите, се явява привлекателно и интересно и то свидетелства за наличието на потенциал за това количество информационни обмени, с които разполага нещо друго, за което ни е известно това, че има самосъзнание.
И все пак важно е да отбележим следното: дори ако това би било достатъчно, то нашата галактика би била еквивалентна на новородено дете, появило се на бял свят само преди 6 часа – не особено голям резултат. Що се отнася до по-голямо съзнание, то то още не се е появило.
Освен това можем да кажем, че концепцията „вечност“, включваща в себе си всички звезди и галактики във Вселената, се явява безспорно прекалено голяма, ако отчитаме съществуването на тъмна енергия и на това, което ни е известно за съдбата на нашата Вселена.
За съжаление единственият начин да проверим това се основава или на моделиране (този вариант си има собствени вътрешни недостатъци), или на седене, очакване и наблюдения на това, което се случва. Докато по-голям по мащаб разум не ни изпрати очевиден „разумен“ сигнал, ще ни остава само изборът на граф Монте Кристо: да чакаме и да се надяваме.
Авторът Итън Сийгъл е основател на блога Starts With A Bang, наблюдател на НАСА и професор в колежа „Луис и Кларк“ (Lewis & Clark).
