Мистериите на Великденския остров
Всеки знае тайнствените статуи на Великденския остров; почти деветстотин от тях са разпръснати навсякъде из острова. Когато европейски мореплаватели стъпват за първи път на острова през 1722 г., те намират стотици статуи и население едва около две до три хиляди души. Това съотношение е много странно, падали са се по 2-3 човека на една статуя. Именно съотношението между населението и статуите е в основата на тази мистичност.
Ново проучване, публикувано в списание Frontiers in Ecology and Evolution, обявява че е решило това противоречие, твърдейки че максималният брой на жителите на Великденския остров, изолиран от цивилизацията, в дните на неговия разцвет е бил около 17 500 души. Ръководител на анализа е Седрик Пулестон от Департамента по антропология на Калифорнийския университет.
„Въпреки почти пълната изолация на острова, жителите му са създали сложна социална структура, по времето на която са били създадени и статуите, преди да настъпят драматични промени, които рязко намаляват броя на живеещите там“, казва Пулестон.
Изследователите са оценили възможностите за потенциално производство на земеделска продукция на острова, преди пристигането на европейците и на негова база определят броя на населението, което е можело да се изхранва на острова.
„Анализирахме различни карти, изследвахме проби от почвата от различни места на острова, правихме различни модели за населението и за количеството на произвеждани храни“, продължава Пулестон. Тези анализи установяват, че на около 19% от земята на острова може да се отглеждат сладки картофи, главният източник на храна за местното население. След това включват във формулата и типичния за времето коефициент на раждаемост и смъртност и така стигат до числото за максимален брой на обитателите на острова от 17 500 души.
„Великденския остров е обграден с атмосфера на мистичност и тайнственост, но той е реално място с реална история и на него живеят и са живели реални хора. Колкото повече разбулваме неговите мистерии, толкова повече ще разбираме човешката природа“, завършва Пулестон.