От Елън Рипли в Alien и Дейв Листър в Red Dwarf, до Сам Бел в Moon и The Expanse’s Naomi Nagata, междузвездната драма би била загубена и непълна, ако не бяха свръх инженерите и техните операции по преработка на минерали на чуждите планети. Това е толкова примамлива визия, че и реални пари са вложени за нейното реализиране.
Лари Пейдж и Ерик Шмид от Alphabet Inc. (Google), както и холивудският режисьор Джеймс Камерън (режисьор на извънземното продължение на Aliens), всички инвестираха в Planetary Resources Inc., която набра рисково финансиране с мисията си да добива висококачествени минерали от астероиди и да ги рафинира в метални пяни, които могат да бъдат изстреляни обратно към Земята.
Deep Space Industries Inc., конкурентна стартираща компания, също има смели планове за извличане на ресурси от космоса. Въпреки че и двете компании вече са изкупени и проектите им са останали в нафталина, идеята за космическа минна индустрия отказва да умре.
Прекрасно е, че хората се стремят към звездите – но тези, които отказаха да финансират експанзивните планове на зараждащата се космическа индустрия, бяха прави по отношение на базисното. Космическата минна индустрия няма да излезе от Земята в никакво обозримо бъдеще – и трябва само да погледнете историята на цивилизацията, за да разберете защо.
Един фактор изключва повечето космически добиви в самото начало: гравитацията. От една страна, това гарантира, че повечето от най-добрите минерални ресурси на Слънчевата система се намират под краката ни. Земята е най-голямата скалиста планета, която обикаля около Слънцето. В резултат на това рогът на изобилието на минералите, които глобусът е привлякъл, докато се слива, е толкова богат, колкото може да бъде открит от тази страна на Алфа Кентавър.
Гравитацията създава и чисто технически проблем. Избягването на гравитационното поле на Земята прави транспортирането на количествата материали, необходими за минна операция, изключително скъпо. На Falcon Heavy голямата ракета, разработена от SpaceX на Илън Мъск, транспортирането на полезен товар до орбитата на Марс наистина достига стойност от 5 357 долара за килограм – драстично намаляване на нормалните разходи за изстрелване. И все пак, при тези цени само доставянето на половин тонна сондажна платформа до астероидния пояс би използвало годишния бюджет за проучване на минна компания.
Енергията е друг въпрос. Международната космическа станция с 35 000 квадратни метра слънчеви масиви генерира до 120 киловата електроенергия. Добивна компания в космоса ще се нуждае от електроцентрала с подобен размер, а повечето минни компании експлоатират множество платформи наведнъж. Нуждите от енергия се увеличават драстично, след като преминете от проучвателно сондиране към добив и обработка.
Връщането на материали на Земята би увеличило разходите още повече. Японският спътник Hayabusa2 прекара шест години и използва 157 милиона долара, за да добие един грам материал от астероида Рюгу и да го върне на Земята по-рано този месец.
Следващ проблем би била водата. Водата е съществен компонент на повечето земни минни операции и потенциална суровина за водородно-кислородно гориво, която може да се използва в космоса. Откритието през октомври на ледени молекули в кратери на Луната беше възприето като голям пробив. И все пак концентрациите от 100 до 412 части на милион са изключително ниски по земните стандарти. Медта, която за рафиниране обикновено струва около 4500 долара на метричен тон, има средно съдържание на руда около 6000 ppm.
По-обещаващи за космически добив са платина, паладий, злато и шепа редки метали. Поради афинитета си към желязото, тези така наречени сидерофилни елементи потъват предимно към металното ядро на нашата планета в началото на нейното формиране и са относително оскъдни в земната кора. Оценките за тяхното изобилие върху някои астероиди, като загадъчната Psyche 16 отвъд орбитата на Марс, предполагат концентрации, няколко пъти по-високи, отколкото могат да бъдат намерени в земните мини.
Ако такива метали от платинената група ще оправдаят буквално астрономическите разходи за космическото копаене, те ще трябва да разчитат на устойчиви високи цени поне за около десетилетие, които биха били необходими за стартиране на такава операция, а подобна ситуация е почти нечувана в добивната индустрия.
Когато цените на една основна стока станат прекалено високи, химиците получават необикновено добри умения да избягват използването й, търговците на скрап подобряват своите проценти на рециклиране, а миньорите откриват нови находища, които не биха били жизнеспособни на по-ниски цени. Това в крайна сметка тласка предлагането нагоре и търсенето надолу, така че цените се ребалансират – динамика, която наблюдаваме на пазарите за редки метали, като литий и кобалт през последните години. Светът добива около три пъти повече платина, отколкото в началото на 70-те години, но цените едва се променят, след като се коригират за инфлацията.
Това може да звучи разочароващо за онези, които търсят оправдания за човечеството да колонизира космоса – но всъщност това трябва да се разглежда като почит към нашата изобретателност. Неуспехът на човечеството да експлоатира извънземни рудни запаси не е знак, че ни липсва въображение.
Публикувано в Bloomberg.com. Мнение на Дейвид Фиклинг – колумнист на Bloomberg Opinion, който обхваща борси, както и индустриални и потребителски компании. Бил е репортер на Bloomberg News, Dow Jones, Wall Street Journal, Financial Times и Guardian.
Така и така си тук …
… искаме да те помолим за услуга. Ние сме малка независима редакция, което значи, че сами си решаваме какво да правим и за какво да пишем. Нямаме абсолютно никакви зависимости към рекламодатели, собствениците ни не са милионери, нямаме никакви взаимоотношения с политици или пък бизнесмени. Никой не редактира редактора. Никой не „насочва“ мнението ни. Затова ти можеш да ни подкрепиш. Ако ни четеш редовно и смяташ, че статиите, които качваме са полезни, интересни или забавни, може да натиснеш бутона по – долу и да дариш сума по свое усмотрение.
