Американски математици, открили разбилия се френски лайнер над Атлантика, са готови да помагат в търсенето на малайзийския боинг. Издирването може да се облекчи от данните за неравностите на Световния океан.
Изчезването и почти двумесечното неуспешно издирване на изчезналия на 8 март лайнер на Малайзийските авиолинии осветиха цяла редица проблеми пред съвременната наука и индустрията.
Освен че авиокомпаниите се загрижиха за това, че съвременните самолети принципно може да се отклонят във всяка посока, без да бъдат забелязани от наземните служби, учените признават: днес ние знаем прекалено малко за релефа на Световния океан.
За неговите особености учените знаят по-малко, отколкото за релефа на Марс, което е свързано с това, че е по-лесно да се картографира съседната планета от Космоса, отколкото дъното на океана, тъй като Марс не е покрит с вода.
Липсата на точна информация за топографията на далечните райони от океана усложнява търсенето на изчезналия самолет. Наскоро американски математици под ръководството на Лорънс Стоун от компанията Metron Scientific Solutions публикували изследване, в което разказват защо след две години безуспешни търсения именно те успели да открият отломките на самолета на Air France, разбил се над Атлантика на 1 юни 2009 година – рейса, с който често се сравнява ситуацията с малийзийския Boeing 777.
Статистиците били повикани на помощ от френските власти, след като четири издирвателни операции не довели до успех. Което е интересно – екипът на Стоун успял да открие отломките недалеч от последното известно местоположение на самолета – там, където го търсили скоро след катастрофата.
Отломките били открити на дълбочина 4 километра седмица след допълнителните издирвания.
Математици откриват самолета
Ключ към решаване на задачата било използването на статистическия метод „байесовски извод“ – когато следващите експериментални данни помагат да се обнови или уточни вероятността, че хипотезата е вярна. Казано с други думи, за да уточнят местонахождението на отломките, учените взели под внимание всички данни за мястото на катастрофата, включително резултатите от неуспешните издирвания на различни места.
В случая с френския лайнер задачата на математиците била да се построи разпределение на вероятностите – тоест вероятността да се открият отломки на дадено място. Това разпределение зависело от редица фактори – последни GPS координати на лайнера, колко може да е летял още, мястото на първоначалното откриване на тела и отломки, подводните течения и др.
Затова учените взели под внимание отрицателните резултати от търсенето на тела в първите дни след катастрофата, неуспешното търсене на звукови сигнали от самописците и две търсения сък сонар, проведени по-късно.
Ключово решение станало продължаването на издирването там, където прослушването на сигнали от самописците не дало нищо – учените предположили, че черните кутии може просто да са излезли от строя.
Тъкмо това позволило да се открият отломки, тела и самите черни кутии, което хвърлило светлина върху обстоятелствата на катастрофата.
Груба скица
Но ако в случая с френския лайнер кръгът на издирване бил ограничен до 40 морски мили, то търсенето на малайзийския боинг е доста по-широко.
Преди дни двама световно признати експерти по картографиране на морското дъно публикували най-подробната до днес карта на Индийския океан, където може да се намират отломките на малайзийския боинг. Участъкът от дъното с размер 2000 на 1400 километра включва две области, където преди с кораби били фиксирани два ултразвукови сигнала – вероятно издавани от бордовите черни кутии на лайнера преди разреждането на батериите им.
Уолтър Смит и Карън Марск от Националното управление за океански и атмосферни изследвания (NOAA) отбелязват, че едва 5% от областта на юг в Индийския океан, където се провежда издирването, били проверени по-рано от ехолокаторите на преминаващите кораби.
„Това е доста сложна част от света, която е много слабо изучена“, казва Смит. Предишните измервания на дълбочината били направени още през 60-те години, когато нямало GPS, и днес цифровизацията на тези данни води до грешка от 100 и повече метра.
Благодарение на метода спътникова алтиметрия е създадена първата, макар и груба карта на дълбочините. Тя е основана на измервания на нивото на Световния океан в различни точки, които зависят от релефа на дъното – например подводните планински масиви имат по-голяма маса, което кара водата да се привлича и да образува над тях неголяма гърбица, а тя на свой ред може да бъде забелязана с радиолокация от спътника.
Така учените успели да определят, че най-дълбоката точка в района е почти 8 километра, а най-високата – 1637 метра.
Точността на тази карта е само 20 километра, но нейното съчетаване с резултатите от ехолокацията дава възможност да се оптимизира търсенето с различни средства.
