Когато циничният глас на егото тихо ни шепне

Бъди най-интересния човек, когото познаваш

  • 5 октомври 2013 г. в 00:02 Последна промяна:
    4 октомври 2013 г. в 19:48

Стряскащо е да осъзнаем, че то съществува – досущ като жив човек, свързан с нас, със собствено мнение и чувства, отделни от нашите. Живее в нашето тяло. То е като да си затворен в тъмна стая с напълно непознат.

Представете си чувството. През целия си живот мислите, че сте сами в тази стая. Но в един момент разбирате, че до вас е застанал непознат. Уау! Как не сте го видели досега? Как може някой да е бил до вас през цялото време, без да знаете това?

По-лесно е да се преструвате, че няма такова нещо като его. Или да кажете, че няма значение и не оказва влияние. Но ако наистина има само една част от вас – една ваша страна – тогава никога няма да изпитате нужда да говорите за себе си. Всичко ще се случва тихичко в съзнанието ви, защото няма да има с кого друг да говорите. Факт е, че повечето хора са убедени, че те са своето его.

Но това не е вярно! Проявата на егото е от решаващо значение за оцеляването ни. Но ние не сме него. То е само част от нас. Много хора действат от негово име и не осъзнават колко тъпо и повтарящо се е то. И цинично. Горчиво. Саморазрушително. Ако живеем от негово име, утре ще бъде като вчера. А вчера ще е като утре. Напълно предсказуемо.

Нека го кажем – всеки човек има его. То се ражда заедно с нас и е неизменна част от съществуването ни. Целта му е да попие информация от света и да ни я предаде. Нещо като пощальон. Нашата задача е да я разтълкуваме и да й отговорим адекватно.

За съжаление, срамът и болката често дебалансират тази система. Решаваме, че не искаме да вземаме решения за случващото се. И така отказваме да правим избори. Вместо това се опитваме да накараме своето его да интерпретира живота.

Малкото дете, което е било наказано, вероятно не може да осъзнае защо това се случва. То няма как да разбере връзката между направената от него беля и мъмренето на родителите след това. Но може да промени поведението си – приспособява се към ругатните – но това вече е друга тема. Адаптира се, въпреки че не разбира.

Възрастният индивид винаги ще търси значението. А детето ще се опита да рационализира болката, която му е причинена от родителите. Поради липса на отговор малчуганът се обръща несъзнателно към своето его. „Защо ми крещят?” Егото веднага отговаря: „Защото нещо не е наред с теб.” В този отговор винаги можем да открием смисъл. И така се полагат моделите на поведение.

Първо, създаденият шаблон търси отговори от егото. То се оказва притиснато да изтълкува ситуацията. Това е като да накарате пощальона да влезе у вас, да разпечата всичките ви писма и да прецени как да ги изтълкува. Или пък да плати всичките ви сметки. Да прави вашите неща вместо вас.

Няма как да пропусна и модела с порицаване на егото. Срамът е като горещ картоф. Когато някой ни го подхвърли, естествената ни реакция е да го хвърлим другаде. За детето най-характерно е да го хвърли върху егото.

„Ти си глупав. Ти си лош. Не можеш да се справиш.”

Малчуганът не знае, че притежава его. Не осъзнава функцията на вътрешния диалог. Знае само, че се чувства зле и иска да направи нещо с тези чувства. Единственото място, където може да хвърли срама, е върху егото си.

Последното обаче има собствени мисли и чувства, собствени желания, свое въображение, собствено мнение. Така то може да ни намрази от най-ранна възраст. Притискаме го да действа, мисли, чувства и оценява вместо нас. Принуждаваме го да се появи с готови отговори и да носи отговорност, вместо ние да го направим. Караме го да приеме собствения ни срам, самообвиненията и болката ни.

И ето какво се случва – злоупотребяваме с егото си, така както и с нас са злоупотребили. Познайте какво става, когато се отнасяме зле с някого? Той започва да ни мрази, но в същото време иска да се върне отново. Като онази картинка на човек с ангел на едното рамо и дявол на другото.

Малкият дявол на вашето рамо е собственото ви его.

Ражда се като съюзник, но през годините се превръща във враг. И непрекъснато шепне в ухото ви. То е тихият глас, който ви казва, че всичко това е глупост. Същият този глас, който се опитва да ви отдалечи и разсее от реалността. Гласът, който не спира да съди.

Егото – гласът, който ни сравнява и натяква, че сме повече или по-малко от другите. Но никога равни. Гласът, който, след като ни втълпи, че „наистина сме жертва”, ще изложи поне 20 причини за това. Време е да го спрем! Точно сега, премисляйки и осъзнавайки всички „за” и „против”. Никой друг освен нас не е отговорен за живота ни – хайде да поемем юздите му!

Ето един мощен съюзник за това: ego.newage.bg.

Тагове:
Категории на статиите:
Загадки

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*

Мегавселена

С използването на този сайт вие се съгласявате със събирането на cookies. повече информация

Сайтът използва coocies, за да ви даде възможно най-доброто сърфиране. С влизането в него вие се съгласявате с използването им.

Затвори